Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Рано на другата сутрин, докато закусвахме с печен заек, двамата с Кетрикен отново се надвесихме над картата. Вече почти нямахме нужда от нея, толкова добре я познавахме. Но можехме да я сложим помежду си и да сочим, докато обсъждахме пътя си. Кралицата проследи с показалец една от избелелите линии.

— Ще трябва да се върнем при стълба в каменния кръг и оттам да продължим за кратко по пътя на Умението. До последната си цел, струва ми се.

— Нямам голямо желание пак да вървя по този път — откровено признах аз. — Изтощавам се дори когато вървя край него. Но предполагам, че нямам друг избор.

— Поне аз не виждам такъв.

Тя бе прекалено потънала в мисли, за да изрази съчувствие. Погледнах я. Някога лъскавата руса коса бе сплетена на къса плитка. Кожата на лицето й беше загрубяла от студа и вятъра, устните й бяха напукани, в ъгълчетата на очите и устата й имаше фини бръчици, да не споменавам за по-дълбоките бръчки от грижи на челото й. Дрехите й бяха мръсни и изтъркани. Кралицата на Шестте херцогства дори нямаше да може да мине за прислужница в Трейдфорд. Изведнъж ми се прииска да я докосна. Не се сетих за повод. Затова просто казах:

— Ще отидем там и ще открием Искрен.

Кетрикен ме погледна и се опита да отвърне с повече увереност:

— Да, ще го открием. — Чух в гласа й само куража й.

Толкова често бяхме вдигали лагера си, че вече го правехме автоматично. Движехме се почти като едно същество. „Като котерия“ — помислих си.

„Като глутница“ — поправи ме Нощни очи, дойде и побутна дланта ми с муцуна. Спрях и хубаво го почесах зад ушите и по шията. Вълкът затвори очи и прилепи уши към главата си от удоволствие. „Ако твоята женска те накара да ме отпратиш, това много ще ми липсва.“

„Няма да го допусна.“

„Знаеш, че тя ще те накара да избираш.“

„Отказвам да мисля за това точно сега.“

„О! — Той легна и се претърколи по гръб, за да мога да го почеша по корема. После оголи зъби във вълча усмивка. — Ти живееш в настоящето и отказваш да мислиш за бъдещето. Но аз, аз не мога да мисля за нищо друго, освен за предстоящото. Сега е хубаво време за мен, братко. Живея заедно с други, ловуваме заедно, поделяме си месото. Но снощи виещата женска го каза вярно. За да има глутница, трябват малки. А твоето малко…“

„Сега не мога да мисля по този въпрос. Трябва да мисля само за онова, което се налага да направя днес, за да оцелея, и за всичко, което се налага да направя, преди да мога да се надявам да се прибера у дома.“

— Фиц? Добре ли си?

Беше Славея. Хвана ме за лакътя и леко ме разтърси. Погледнах я, сепнат от смущението си. Виещата женска. Опитах се да не се усмихна.

— Добре съм. Говорех с Нощни очи.

— А. — Певицата погледна вълка и видях, че отново се мъчи да проумее точно какво споделяме. После сви рамене. — Готов ли си за път?

— Ако всички други са готови.

— Така изглежда.

Тя отиде да помогне на Кетрикен да натовари последната джепа. Огледах се за шута и го видях безмълвно да седи на раницата си. Ръката му почиваше върху един от каменните дракони, на лицето му се бе изписало унесено изражение. Тихо се приближих и застанах до него.

— Добре ли си?

Той не подскочи. Никога не се стряскаше. Просто обърна светлите си очи и ме погледна.

— Фиц, някога струвало ли ти се е, че си спомняш нещо, но когато се опиташ да го намериш, там няма нищо?

— Понякога — отвърнах аз. — Мисля, че се случва с всеки.

— Не. Това е различно — тихо настоя шутът. — Откакто вчера стоях на онзи камък и изведнъж зърнах някогашния свят, който е съществувал тук… постоянно ми се явяват странни полуспомени. Като него. — Той нежно погали клиновидната змийска глава на дракона. — Почти си спомням, че съм го познавал. — После ме погледна умолително. — А ти какво видя там?

Свих рамене.

— Нещо като пазарен площад, с дюкяни наоколо и хора, които си вършеха работата. Делничен ден.

— Видя ли ме — прошепна шутът.

— Не съм сигурен. — Изведнъж се почувствах много неспокойно. — Там, където стоеше ти, имаше друг човек. Жена. В известен смисъл приличаше на теб. Беше бледа и се държеше като шут. Ти спомена за короната й. С петльови глави и опашки.

— Нима? Не си спомням какво съм казал непосредствено след това, Фиц. Спомням си само усещането и бързото му избледняване. За кратко бях свързан с всичко. С част от всичко. Беше прекрасно, като любовта. Или като да зърнеш нещо възхитително красиво… — Той не успя да намери нужните думи.

— Това е Умението — тихо отвърнах аз. — Ти си усетил неговото притегляне. Умелият постоянно трябва да му се съпротивлява, за да не го отнесе.