Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Значи е било Умението — промълви шутът.

— Когато излезе от това състояние, ти отначало беше в екстаз. Говореше нещо за нечий дракон, който трябвало да представиш. Звучеше като безсмислици. Чакай да си спомня. Драконът на Риълдър. И той ти обещал да те вземе да полетиш.

— О. Сънят ми снощи. Риълдър. Ти се казваше така. — Докато говореше, шутът галеше главата на статуята. И тогава се случи нещо извънредно странно. Осезателното ми усещане за статуята рязко се изостри. Нощни очи скочи до мен и козината на гърба му се наежи. Аз също настръхнах и се отдръпнах, като очаквах скулптурата изведнъж да оживее. Шутът ни стрелна с озадачен поглед. — Какво има?

— Статуите ни се струват живи. И на Нощни очи, и на мен. И когато изрече това име, драконът почти сякаш се раздвижи.

— Риълдър — веднага провери шутът. Затаих дъх, ала не усетих никаква реакция. Той ме погледна и поклати глава. — Обикновен камък, Фиц. Студен и красив камък. Мисля, че нервите ти са прекалено опънати. — После дружелюбно ме хвана за ръка и се отдалечихме от статуите. Другите вече се бяха скрили от поглед. Освен Кетъл. Старицата стоеше, подпряна на тоягата си и ни наблюдаваше. Инстинктивно ускорих ход. Когато се приближихме до нея, Кетъл ме хвана за другата ръка и властно даде знак на шута да продължи пред нас. Ние го последвахме малко по-бавно. Когато разстоянието помежду ни се увеличи, тя стисна ръката ми.

— Е?

Отначало не я разбрах. После се сетих и казах:

— Още не съм я разрешил.

— И сама се досетих — строго отвърна старицата. Прехапа устни за миг, намръщи ми се, отвори уста да каже нещо и енергично поклати глава.

През по-голямата част от деня мълчаливо вървях до нея и мислех за загадката.

Едва ли има нещо по-досадно от това да се връщаш по стъпките си, когато отчаяно искаш да отидеш някъде. След като вече не крачехме по древен, почти невидим сред дърветата и храстите път, ние пресякохме мочурливата гора и навлязохме сред хълмовете, като се движехме по-бързо, отколкото на идване. Със смяната на сезоните денят ставаше по-дълъг и Кетрикен не спря почти до здрач. Ето защо, когато спряхме за през нощта, се намирахме само на един хълм от площада от черен камък. Струва ми се, че заради мен кралицата избра да пренощуваме на древния път. Нямах желание да спя по-близо до онзи кръстопът, отколкото трябваше.

„Ще отидем ли на лов?“ — попита Нощни очи веднага щом опънахме шатрата.

— Отивам на лов — съобщих на другите. Кетъл ме погледна неодобрително и каза:

— Стой по-надалеч от пътя на Умението.

Шутът ме изненада, като стана и заяви:

— Ще отида с тях. Ако вълкът не възразява.

„Онзи без мирис е добре дошъл.“

— Добре дошъл си да дойдеш с нас. Сигурен ли си обаче, че се чувстваш достатъчно силен?

— Ако се уморя, мога да се върна — отвърна шутът.

Докато се отдалечавахме в сгъстяващия се мрак, Кетрикен замислено гледаше картата. Кетъл стоеше на пост.

— Не се бавете, иначе ще тръгна да ви търся — предупреди ме тя. — И не се приближавай до пътя на Умението — повтори старицата.

Над дърветата заплува пълна луна. Лъчите й се процеждаха на сребърни снопове през разлистващите се клони и осветяваха пътя ни. Сетивата на вълка допълваха моите. Нощта бе жива от миризми на растящи неща и от песните на жаби и насекоми. Въздухът беше по-студен, отколкото през деня. Открихме следа и тръгнахме по нея. Шутът не изоставаше. Дълбоко си поех дъх и въздъхнах. Въпреки всичко се чух да казвам: „Хубаво е“.

„Да. Наистина. Ще ми липсва.“

Знаех, че мисли за онова, което предната вечер бе казала Славея. „Хайде да не мислим за бъдеще, което може да не настъпи. Нека просто да ловуваме“ — предложих аз. Така и направихме. С шута продължихме по следата, а вълкът се отклони през гората, за да подгони дивеча към нас. Почти безшумно се движехме в нощта, наострили всички сетива. Натъкнах се на таралеж, но не ми се щеше да го убивам, камо ли да го дера предпазливо, за да можем да го изядем. Тази вечер исках обикновено месо. С огромни усилия убедих Нощни очи да потърсим друга плячка. „Ако не намерим нищо друго, винаги можем да се върнем за него. Те не са най-бързите животни на света“ — отбелязах аз.

Вълкът неохотно се съгласи и продължихме. На един открит склон, все още топъл от слънцето, Нощни очи забеляза помръдване на ухо и проблясък на око и с два скока се хвърли след заека. Друг заек се подплаши и заподскача към върха на хълма. Подгоних го, но шутът извика, че вече се връщал. По средата на склона разбрах, че няма да настигна заека. Когато се изкачих на върха, животинчето не се виждаше. Нощният вятър леко шумолеше из дърветата. Долових миризма, едновременно странна и позната. Не можах да я определя, ала всичко, свързано с нея, ми се струваше неприятно. Докато стоях с разширени ноздри и се опитвах да я разпозная, Нощни очи безшумно дотича при мен и ми нареди: „Свий се!“