Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Вече е съвсем тъмно — казах накрая. — Да се връщаме в лагера.

Тя въздъхна, но се изправи и ме хвана за ръка. Поведох я към лагера, ала Славея ме спря.

— Бъди с мен — простичко рече младата жена. — Само тук и сега. С нежност и приятелство. За да прогоним… другото. Дай ми поне това от себе си.

Желаех я. Желаех я с отчаяние, което нямаше нищо общо с любов и дори, струва ми се, със сласт. Тя беше топла и жива и щеше да ми донесе сладост и обикновена човешка утеха. Ако можех да бъда с нея и някак си да остана непроменен, щях да го направя. Но чувствата ми към Моли не бяха нещо, което можех да изпитвам само ако сме заедно. Бях й дал това право над себе си и нямаше да се отметна само защото сме били разделени за известно време. Едва ли имаше думи, които да накарат Славея да проумее, че като избирам Моли, аз не отхвърлям нея. Затова отвърнах:

— Нощни очи идва. Носи заек.

Славея пристъпи към мен и плъзна ръка от гърдите до шията ми. Пръстите й проследиха брадичката ми и погалиха устните ми.

— Отпрати го — тихо рече певицата.

— Не мога да го отпратя достатъчно надалеч, та да не знае всичко за онова, което споделяме.

Ръката й внезапно замръзна.

— Всичко ли — попита тя. Гласът й ясно показваше смайването й.

„Всичко.“ Той дойде и клекна до нас. От зъбите му висеше още един заек.

— Ние сме осезателно обвързани. Споделяме всичко.

Славея отдръпна длан от лицето ми и отстъпи. После впери очи в тъмния силует на вълка.

— Значи всичко, което току-що ти казах…

— Той го разбира по свой начин. Не като човек, но…

— Какво мисли за това Моли — неочаквано попита певицата.

— Рязко си поех дъх. Не бях очаквал разговорът ни да приеме такава насока.

— Тя не знае. — Нощни очи се затича към лагера. Последвах го по-бавно. Славея тръгна след мен.

— А когато научи — не отстъпваше тя. — Просто така ли ще приеме това… споделяне?

— Може би не — неохотно се съгласих аз. Защо Славея винаги ме караше да мисля за неща, които избягвах?

— Ами ако тя те принуди да избираш между нея и вълка?

За миг се заковах на място. После продължих малко по-бързо. Отказвах да мисля за този въпрос. Никога нямаше да се стигне дотам. И все пак някакъв глас нашепваше в мен: „Ако кажеш на Моли истината, ще се стигне. Трябва.“

— Ще й кажеш, нали — безмилостно ми зададе Славея въпроса, от който се криех.

— Не зная — мрачно отвърнах аз.

— Когато човек отговаря така, обикновено иска да каже „Не, няма, но от време на време ще си играя с тази идея, за да се преструвам, че възнамерявам да го направя“.

— Би ли млъкнала, моля те? — В думите ми нямаше никаква сила.

Славея замълча. След малко отбеляза:

— Не зная кого да съжалявам. Теб или нея.

— И двама ни — казах студено. Повече не исках да разговарям за това.

Когато стигнахме в лагера, шутът стоеше на пост. Кетъл и Кетрикен спяха.

— Добре ли мина ловът — дружелюбно попита той.

Свих рамене. Нощни очи вече ядеше заека, който бе носил.

— Доста добре. — Повдигнах другия заек. Шутът го взе от ръцете ми, небрежно го провеси на кола на шатрата и каза:

— За закуска. — После вдигна поглед към Славея, ала дори да забеляза, че е плакала, не се пошегува с това. Не зная какво бе прочел на лицето ми, защото премълча. Славея ме последва в шатрата. Събух си ботушите и с признателност се вмъкнах под одеялото си. Когато след секунди усетих, че притиска гръб към моя, не се изненадах. Реших, че ми е простила. Това не ми помогна да заспя по-лесно.

Но накрая заспах. Бях спуснал стените си, но някак си успях да сънувам собствените си сънища. Сънувах, че седя до леглото на Моли и гледам как двете с Копривка спят. Вълкът бе в краката ми. Шутът седеше на ниско столче в ъгъла до огнището и доволно кимаше. Разчертаният плат на Кетъл беше разгънат на масата, но вместо камъчета, върху него бяха подредени миниатюрни статуи на различни бели и черни дракони. Червените камъчета бяха кораби и аз бях на ход. Държах в ръката си пионката, която щеше да спечели играта, ала ми се искаше просто да продължавам да наблюдавам Моли. Сънят беше почти спокоен.