Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Нощни очи дойде и отпусна глава на коляното ми. „Не ми харесва да спя сред тези живи камъни“ — сподели той.

— Като че ли всеки момент могат да се събудят — отбелязах аз.

Кетъл с въздишка седна до мен и бавно поклати глава.

— Едва ли. — Това сякаш й навяваше тъга.

— Е, тъй като не можем да разрешим загадката им, утре ще продължим пътуването си — каза Кетрикен.

— Какво ще направиш — попита шутът, — ако Искрен не е на последното място от картата?

— Не зная — призна кралицата. — И нямам намерение да мисля за това, докато не се случи. Възможностите не са изчерпани — дотогава няма да си позволя да се отчая.

Хрумна ми, че говори така, сякаш обсъжда игра. Оставаше й само един ход, който обаче можеше да я изведе до победа. После реших, че твърде дълго съм се съсредоточавал върху игрите на Кетъл. За последен път прокарах гребена през косата си и я завързах на опашка.

„Ела на лов с мен, преди да е станало съвсем тъмно“ — предложи вълкът.

— Мисля да отида на лов с Нощни очи — казах аз, изправих се и се протегнах. С въпросително повдигнати вежди погледнах шута, но той беше потънал в размисъл и не отговори. Когато понечих да се отдалеча от огъня, Кетрикен ме попита:

— Не те ли заплашва опасност?

— Вече сме далеч от пътя на Умението. Отдавна не съм имал по-спокоен ден. В известен смисъл.

— Може да сме далеч от пътя на Умението, но все още сме в сърцето на земя, някога обитавана от умели. Те са оставили следите си навсякъде. Докато си из тези хълмове, не можеш да твърдиш, че си в безопасност. Не бива да ходиш сам.

Нощни очи нададе нетърпелив гърлен вой. Копнеех да отида на лов с него, да дебна и да преследвам, да се движа в нощта без човешки мисли. Ала не можех да пренебрегна предупреждението на Кетъл.

— Аз ще отида с него — внезапно предложи Славея, стана и избърса длани в хълбоците си. Дори някой освен мен да го намери за странно, никой не го показа. Очаквах поне подигравателно сбогуване от страна на шута, но той продължи да се взира в мрака. Надявах се, че не се разболява пак.

„Имаш ли нещо против тя да дойде с нас?“ — попитах Нощни очи.

В отговор вълкът примирено въздъхна и се затича към гората. Последвах го по-бавно. Славея тръгна до мен.

— Не трябва ли да го настигнем — попита тя след малко. Гората и сгъстяващата се тъмнина ни обгръщаха. Нощни очи не се забелязваше, но пък и нямаше нужда да го виждам.

— Когато ловуваме, ние се движим отделно един от друг — тихо, макар и не шепнешком отвърнах аз. — Щом някой от нас вдигне дивеч, другият бързо идва, или да го пресрещне, или да участва в преследването.

Очите ми се приспособиха към мрака. Вървяхме в посока, обратна на статуите, и навлизахме в гора, недокосната от човешки ръце. Наоколо силно ухаеше на пролет, ясно чувах песните на жабите и насекомите. Скоро попаднах на животинска следа и тръгнах по нея. Славея ме следваше, не безшумно, но не и тромаво. Когато се намира в гора, човек се движи или със или срещу нея. Някои хора го правят инстинктивно, други никога не се научават. Певицата се движеше с гората, привеждаше се под надвисналите клони и заобикаляше други. Не се опитваше да си пробива път през гъсталаците, а гъвкаво се промъкваше край тях.

„Толкова силно я усещаш, че няма да видиш и заек, даже да го настъпиш!“ — скара ми се Нощни очи.

В този момент от храста точно до мен изскочи заек. Втурнах се след него, като се превих надве, за да го последвам по животинската пътека. Той беше много по-бърз от мен, но аз знаех, че най-вероятно ще заобиколи в кръг. Освен това знаех, че вълкът се приближава, за да го пресрещне. Чух Славея да бърза след мен, но нямах време да мисля за нея и не изпусках от поглед животинчето, което заобикаляше дървета и ниски клони. На два пъти едва не го хванах. На втория път обаче заекът попадна право в зъбите на Нощни очи. Вълкът го прикова към земята с предните си лапи, захапа черепа му и рязко завъртя глава, за да счупи врата му.

Тъкмо разпарях корема на плячката ни и изсипвах вътрешностите й, когато Славея ни настигна. Нощни очи с наслада се нахрани, после предложи: „Хайде да потърсим друг“ — и бързо изчезна в нощта.

— Той винаги ли се отказва от месото заради теб — попита Славея.

— Не се отказва от месото. Оставя ме аз да го нося. Знае, че сега е най-подходящото време за лов, и се надява на нова плячка. Ако не успее, знае, че ще му пазя месото и по-късно ще си го поделим. — Завързах заека на колана си и закрачих в мрака. Топлото тяло леко подскачаше и се удряше в бедрото ми.