Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Без изобщо да се замисля, аз се подчиних, приклекнах до него и се заозъртах за опасност.

„Не! Свий се в ума си.“

Този път мигом разбрах какво иска да каже и панически вдигнах мислените си стени. Неговият по-остър нос незабавно беше свързал слабата миризма във въздуха с тази на дрехите на Бърл.

Страхът може да е мощен стимул за ума. Изведнъж проумях нещо, което трябваше да е било очевидно. Не бяхме много далеч от площада с черния пътеуказател. Изсечените върху стълбовете символи показваха не само накъде водят съседните пътища, но и къде могат да отведат човек самите колони. До следващия пътеуказател. От древния град имаше само една крачка до всяко обозначено място. В момента тримата можеха да са съвсем близо до мен.

„Не. Само един е, и не е наблизо. Използвай носа си, ако не можеш да използваш мозъка си — язвително ме успокои Нощни очи. — Да го убия ли?“ — нехайно предложи той.

„Моля те. Но се пази.“

Вълкът презрително изсумтя. „Той е много по-дебел от оная дива свиня, която убих. Пуфти и се поти, докато се спуска по пътеката. Лежи неподвижно, малки братко, докато се избавя от него.“ Безшумен като смъртта, вълкът потъна в гората.

Останах цяла вечност в очакване да чуя нещо: изръмжаване, вик, тичащи стъпки в храсталака. Нямаше нищо. Колкото и да раздувах ноздри, не успях да усетя неуловимата миризма. Внезапно повече не можех да стоя приклекнал и да чакам. Скочих на крака и последвах Нощни очи, също толкова безшумно опасен, колкото него. Преди, когато бяхме тръгнали на лов, не бях обърнал много внимание къде отиваме. Сега разбрах, че сме стигнали по-близо до пътя на Умението, отколкото съм подозирал. Нашият лагер не беше далеч.

Също като далечна музика внезапно усетих тяхното Умение. Заковах се на място. Насилих ума си да застине неподвижно и оставих Умението им да докосва сетивата ми.

„Близо съм. — Бърл, задъхан от възбуда и страх. Беше готов и чакаше. — Усещам го, приближава се. — Пауза. — О, това място не ми харесва. Изобщо не ми харесва.“

„Спокойно. Ще е нужно само едно докосване. Докосни го както ти показах и стените му ще се срутят.“ — Уил говореше като учител на чирак.

„Ами ако има нож?“

„Няма да има време да го използва. Повярвай ми. Ничии стени не могат да издържат на това докосване, гарантирам ти. Трябва само да го докоснеш. Аз ще дойда чрез теб и ще свърша останалото.“

„Защо аз? Защо не ти или Карод?“

„Наистина ли предпочиташ задачата на Карод? Освен това тъкмо ти държеше копелдака във властта си и прояви глупостта да го затвориш в килия. Върви и изпълни задачата, която отдавна трябваше да е изпълнена. Или искаш пак да изпиташ гнева на нашия господар?“

Бърл потрепери. И аз треперех, защото го усещах. Славен. Мислите бяха на Уил, но някъде Славен също ги чуваше. Зачудих се дали Бърл също толкова ясно, колкото мен, съзнава, че независимо дали той ще убие копелдака, Славен пак ще изпитва удоволствие да му причинява болка. Че споменът за измъчването му е бил толкова приятен, че Славен вече не може да мисли за него, без да се сеща какво удоволствие му е доставило.

Радвах се, че не съм на мястото на Бърл.

„Ето го! Това беше копелдакът! Открий го!“

Трябваше да умра. Уил ме бе открил, беше открил нехайната ми мисъл да се носи във въздуха. Бе му било нужно само мимолетното ми съчувствие към Бърл. Той се хвърли по следата ми като копой. „Пипнах го!“

Последва момент на напрежение. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, докато се пресягах с Осезанието си наоколо. Нямаше нищо по-голямо от мишка. Усетих Нощни очи надолу по склона. Движеше се бързо и незабележимо. И все пак Бърл беше казал, че се приближава към мен. Дали бе открил начин да се скрива от моето Осезание? От тази мисъл коленете ми омекнаха.

Някъде далеч надолу по склона чух вик. Вълкът го беше нападнал.

„Не, братко, не аз.“

Едва успях да разбера мисълта му. Олюлях се от удара на Умението, ала въпреки това не усетих източника му. Сетивата ми си противоречаха, сякаш скачах във вода и усещах, че е пясък. Без да имам ясна представа какво правя, се затичах надолу по склона.

„Това не е той! — Беше Уил. — Какво е това? Кой е този?“

Ужасено мълчание. „Това е оня изрод, шутът! — Ярост. — Къде е копелдакът? Бърл, несръчен идиот такъв! Ти ни издаде!“

Но не аз, а Нощни очи нападна Бърл. Макар и от разстояние чух ръмженето му. В мрачната гора един вълк се нахвърли върху Бърл и писъкът на Умението, който нададе той при вида на могъщите челюсти, приближаващи се към лицето му, бе толкова пронизителен, че Уил се разсея. В този момент вдигнах стените си и се затичах, за да се присъединя към Нощни очи.