Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Котерията на Славен — казах и потръпнах. Обзе ме страх. Те бяха ужасно близо и знаеха как да ме наранят. Умът ми се изпълни с непреодолим страх от болка. Овладях паниката си.

Кетрикен неловко ме потупа по ръката.

— Те няма лесно да минат през свлачището, Фиц. Мога да ги избия с лъка, докато го прекосяват. — Каква ирония. Моята кралица предлагаше да защити кралския убиец. Това някак си ме ободри, макар да знаех, че лъкът й не е никаква защита от котерията.

— Няма нужда да идват тук, за да ме нападнат. Или да нападнат Искрен. — Дълбоко си поех дъх и изведнъж открих още един факт в собствените си думи. — Няма нужда физически да ни последват тук, за да ни нападнат. Тогава защо изобщо са били толкова път?

Шутът се приповдигна на лакът и разтърка бледото си лице.

— Може да не преследват теб — предположи той. — Може да искат нещо друго.

— Какво?

— За какво е дошъл тук Искрен? — Попита шутът. Гласът му беше слаб, но изглежда, мислеше съвсем ясно.

— За да потърси помощта на Праотците. Славен не вярваше в тях. Виждаше това само като начин да се освободи от Искрен.

— Може би. Но не е забравил, че сам е измислил разпространената от него версия за смъртта на Искрен. Ти каза, че котерията чакала и те шпионирала. Защо, ако не за да открият неговото местонахождение? И Славен сигурно се пита какво е толкова важно, че заради него копелдакът е отложил убийството му? Погледни зад себе си, Фиц. Ти оставяш следа от кръв и хаос. Славен сигурно се чуди къде води тя.

— Защо са слезли в града — попитах аз. После зададох още по-страшен въпрос: — Откъде са знаели как да слязат в града? Аз случайно се натъкнах на пътеуказателя, но как са разбрали те?

— Може да са много по-силни в Умението от теб. Може пътеуказателят да ги е привлякъл или още преди да дойдат да са знаели много повече от теб. — Кетъл говореше предпазливо, ала очевидно не изпитваше никакви съмнения.

Изведнъж всичко ми стана ясно.

— Не зная защо са тук. Но зная, че ще ги убия, преди да успеят да стигнат до Искрен или да ми причинят повече мъки. — Изправих се.

Славея ме наблюдаваше втренчено. Струва ми се, че в този момент тя разбра точно какво представлявам. Не някакъв романтичен незаконороден принц в изгнание, който някой ден може да извърши геройство, а убиец. При това не много опитен.

— Първо си почини — посъветва ме Кетрикен. Гласът й бе спокоен и разбиращ.

Поклатих глава.

— Ще ми се да можех. Но те ми дават възможност сега. Не зная още колко ще останат в града. Надявам се да прекарат известно време там. Няма да сляза и да се срещна с тях. Не мога да се меря с тяхното Умение. Не мога да се сражавам с техните умове. Но мога да убия телата им. Ако са оставили конете, охраната и провизиите си, мога да ги лиша от всичко това. Тогава, когато се върнат, ще се озоват в капан. Без храна и подслон. Наоколо няма дивеч, даже да си спомнят как се ловува. Няма да имам друг такъв шанс.

Кетрикен кимна. На Славея сякаш й призля. Шутът се беше отпуснал на одеялото.

— Трябва да дойда с теб — промълви той.

Погледнах го и се помъчих да не се засмея.

— Ти ли?

— Просто имам чувството… че трябва да дойда с теб. Че не бива да си сам.

— Няма да съм сам. Нощни очи ме чака. — Бързо се пресегнах и открих своя другар. Той лежеше по корем в снега малко по-надолу от хората и конете. Тримата бяха запалили огън и готвеха храна. Миризмата й дразнеше вълка.

„Довечера ще си хапнем ли кон?“

„Ще видим“ — отвърнах аз. Обърнах се към Кетрикен.

— Ще ми дадеш ли лъка си?

Тя неохотно ми го подаде.

— Можеш ли да стреляш с него?

Оръжието бе превъзходно.

— Не много добре, но ще се справя. Те няма къде да се скрият и не очакват нападение. Ако имам късмет, мога да убия единия още преди да ме усетят.

— Нима ще застреляш човек, без да го предупредиш? — Промълви Славея.

Погледнах я и видях в очите й, че е изгубила всичките си илюзии. Стиснах очи и се съсредоточих върху задачата си. „Нощни очи?“

„Да подгоня ли конете, за да паднат от скалата, или да ги поведа надолу по пътеката? Те вече ме надушиха и започват да нервничат. Но хората не им обръщат внимание.“

„Ще се опитам да спася провизиите им.“ Защо убийството на кон ме измъчваше повече от това на човек?

„Ще видим — отвърна Нощни очи и прибави: — Месото си е месо.“

Преметнах лъка на Кетрикен през рамо. Вятърът отново се усилваше и обещаваше още сняг. Призля ми от мисълта, че ще се наложи пак да прекося свлачището.

— Нямам друг избор — напомних си аз. Вдигнах поглед и видях, че Славея се извръща от мен. Очевидно бе приела забележката ми като отговор на въпроса си. Е, какво пък. — Ако не успея, те ще тръгнат след вас. Трябва да продължите колкото може по-бързо. Ако всичко мине добре, скоро ще ви настигнем. — Приклекнах до шута. — Можеш ли да вървиш?