Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— И двете, разбира се.

Кралицата вече бе свалила лъка си от една от джепите и опъна тетивата му.

— Първо ще потърсим по-подходящо място за засада. После ще чакаме. Да вървим.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Успяхме единствено заради равния път. Славея водеше джепите, после бяхме ние с шута. Следваха ни Кетъл и Кетрикен с лъка си. Отначало оставих шута да се опита да върви сам. Той бавно се затътри напред и когато животните неизбежно започнаха да се отдалечават, разбрах, че така няма да стане. Прехвърлих ръката му през раменете си, хванах го през кръста и почти го понесох. След малко шутът вече се задъхваше и се мъчеше да не позволи на краката си да се влачат. Неестествената топлина на тялото му ме плашеше. Безмилостно продължавах, като се молех скоро да открием някакво убежище.

Ала стигнахме до нещо друго. Голяма част от склона се беше свлякла надолу, като бе отнесла със себе си повече от половината път и беше затрупала останалото с купища пръст и камъни. Славея и джепите подозрително я разглеждаха, когато ние с шута докуцукахме при тях. Оставих го да седне на един камък. Той затвори очи и отпусна глава. Плътно го увих в одеялата и отидох при певицата.

— Старо свлачище — отбеляза тя. — Може би няма да е толкова трудно да се покатерим и да се прехвърлим оттатък.

— Може би — съгласих се и незабавно потърсих с поглед подходящо място. — Ако тръгна пръв с джепите, ще можеш ли да помогнеш на шута?

— Да. — Славея го погледна. — Много ли е зле?

— Ако някой го подкрепя, може да се тътри. Изчакайте последното животно да прекоси оттатък. После минете по следите ни.

Тя кимна в знак на съгласие, но не изглеждаше много щастлива.

— Не трябва ли да изчакаме Кетрикен и Кетъл?

Замислих се.

— Не. Конниците не бива да ни настигат тук.

Щеше ми се вълкът да е с нас, защото бе много по-ловък от мен и имаше по-бързи рефлекси.

„Не мога да дойда при теб, без да ме видят. Над и под пътя има само скали и те са пред мен.“

„Нищо. Само ги наблюдавай и ме дръж в течение. Бързо ли се движат?“

„Не особено. И много спорят. Единият е дебел и уморен от ездата. Той почти не говори, но не бърза. Внимавай, братко.“

Дълбоко си поех дъх и тръгнах напред. Отначало пътят просто беше засипан с пръснати камъни, но малко по-нататък се издигна стена от големи скали и чакъл. Предпазливо избрах пътя си. Водещата джепа ме последва, другите не изостанаха от нея. Веднъж кракът ми хлътна до коляното в покрита със замръзнал сняг дупка между камъните. Внимателно го извадих и продължих.

Когато спрях и се огледах, куражът ми едва не ме напусна. Нагоре свлачището се издигаше към отвесна скала. Напред краят му не се виждаше. Изведнъж започнаха да ме плашат дребни неща. Нервното теглене на водещата джепа, неочакваната промяна на вятъра, дори нападалите над очите ми кичури коса сякаш заплашваха живота ми. На два пъти се наложи да пълзя на четири крака. Останалата част от пътя изминах приклекнал, като гледах къде стъпвам и бавно отпусках тежестта си.

Джепите не бяха толкова предпазливи. Чувах търкалящи се камъни под краката им и всеки път си мислех, че това ще раздвижи цялото свлачище. Те не бяха завързани една за друга, освен първата, която водех аз. Далеч зад последната виждах Славея и шута. Веднъж спрях и се загледах в тях. Изругах се, когато разбрах колко трудна задача съм възложил на певицата. Те се движеха два пъти по-бавно от мен, като Славея подкрепяше шута и в същото време внимаваше къде стъпват и двамата. Сърцето ми се качи в гърлото, когато тя залитна и шутът се просна до нея. Младата жена вдигна поглед, видя, че я наблюдавам, гневно вдигна ръка и ми махна да продължавам. Подчиних се. Нямаше как да им помогна.

Свлачището свърши също толкова внезапно, колкото беше започнало. Радостно скочих върху равната повърхност на пътя. Веднага щом джепите ме последваха, изсипах малко овес, за да не се пръснат, и се изкатерих обратно нагоре.

Не видях нито Славея, нито шута.

Прииска ми се да се затичам назад. Вместо това се насилих да тръгна бавно по оставените от самия мен и джепите следи. Казах си, че би трябвало да мога да забележа пъстрите им дрехи на фона на този сивкав пейзаж. И накрая ги зърнах. Славея абсолютно неподвижно седеше на един камък. Шутът лежеше до нея.

— Славея — тихо я повиках аз.

Тя вдигна поглед. Очите й бяха разширени.

— Всичко около нас започна да се движи. И малките камъчета, и по-големите. Затова спрях, за да изчакам да се успокоят. Сега не мога да вдигна шута. — Певицата едва сдържаше паниката си.