Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— „Иде Катализатора, за да направи камък от плът и плът от камък. И ще събуди той драконите на света. Спящият град ще затрепери и ще се събуди пред него. Иде Катализатора“ — сънено проговори шутът.

— Писанията на Белия Дамир — почтително съобщи Кетъл, погледна ме и сякаш се ядоса. — Стотици години на писания и пророчества и всички свършват с теб, а?

— Аз не съм виновен — глуповато се защитих аз. Вече се настанявах под одеялото. С копнеж си помислих за почти топлия ден. Вятърът виеше и ми бе ужасно студено.

Тъкмо се унасях, когато шутът докосна лицето ми с топлата си ръка.

— Хубаво е, че си жив — промълви той.

— Благодаря — отвърнах аз. Припомних си играта на Кетъл, за да дам работа на ума си за през нощта.

— Ръката ти е топла — възкликнах и подскочих. — Шуте! Ръката ти е топла!

— Заспивай — сърдито се обади Славея.

Не й обърнах внимание. Смъкнах одеялото от лицето на шута и докоснах бузата му. Очите му бавно се отвориха.

— Ти си топъл — повторих аз. — Добре ли си?

— Не ми е топло — измъчено отвърна той. — Студено ми е. И съм страшно уморен.

Бързо започнах да разпалвам мангала. Другите се разшаваха. Славея седна и се втренчи в мен.

— Шутът никога не е топъл — казах им, за да им обясня припряността си. — Когато докоснеш кожата му, винаги е студен. Сега е топъл.

— Нима? — Със странно саркастичен глас попита Славея.

— Болен ли е? — Уморено попита Кетъл.

— Не зная. Не си спомням някога да е боледувал.

— Рядко боледувам — каза шутът. — Но и преди съм имал такава треска. Лягай да спиш, Фиц. Ще се оправя. До утре сутрин ще ми мине.

— При всички положения утре сутрин трябва да продължим — неумолимо заяви Кетрикен. — Вече изгубихме тук цял ден.

— Какво сме изгубили? — Почти гневно възкликнах аз. — Намерихме нова карта и научихме, че Искрен е бил в града. Не се съмнявам, че и той е отишъл там като мен и сигурно се е върнал обратно. Не сме изгубили този ден, Кетрикен, а спечелихме всички дни, през които щяхме да търсим път за надолу. Доколкото си спомням, ти сама предложи да отделим един ден, за да се спуснем по онази урва. Е, спуснахме се. — Замълчах. Поех си дъх и се насилих да се успокоя. — Няма да принуждавам никого. Но ако утре шутът не е достатъчно добре, за да пътува, ще остана с него.

Очите на кралицата блеснаха и аз се приготвих за битка. Но шутът я предотврати.

— Утре ще тръгна с вас, независимо дали съм добре — увери ни той.

— Значи е уредено — бързо каза Кетрикен. После попита по-меко: — Мога ли да ти помогна с нещо, шуте? Ако не се налагаше да бързаме, нямаше да те насилвам така. Не съм забравила и никога няма да забравя, че без теб нямаше да стигна жива в Джаампе.

Усетих, че нещо не ми е известно, но запазих въпросите за себе си.

— Ще ми мине. Просто съм… Фиц? Може ли да ми дадеш малко самодивско биле? Онази вечер чаят наистина ме сгря.

— Естествено. — Вече тършувах в раницата си, когато Кетъл предупредително се обади:

— Съветвам те да не го правиш, шуте. Това е опасна билка и много често повече вреди, отколкото помага. Кой знае дали сега не си болен тъкмо защото по-предната вечер пи такъв чай?

— Тази билка не е чак толкова силна — пренебрежително възразих аз. — От години я използвам и нищо не ми е ставало.

— Поне нищо, което да си достатъчно разумен да забележиш — саркастично изсумтя старицата. — Тя загрява и дава енергия на тялото, макар че е гибелна за душата.

— Винаги ме е възстановявала, а не ме е погубвала. — Най-после намерих пакетчето и го отворих. Без да съм я молил, Кетъл стана да сложи вода на мангала. — И не съм забелязал да притъпява ума ми — прибавих аз.

— Онзи, който я използва, рядко забелязва — не отстъпваше тя. — И въпреки че за известно време може да те зареди с енергия, по-късно винаги трябва да плащаш. Не можеш да излъжеш тялото си, младежо. Ще го разбереш, когато остарееш колкото мен.

Замълчах. Замислих се за случаите, когато бях използвал самодивско биле, за да се възстановя, и изпитах неприятното подозрение, че Кетъл поне отчасти е права. Ала това не беше достатъчно, за да ми попречи да направя две чаши вместо една. Старицата поклати глава, но си легна и не каза нищо повече. Седнах до шута и двамата заедно изпихме чая си. Когато ми подаде празната си чаша, ръката му ми се стори още по-топла, не по-студена.

— Треската ти се усилва — предупредих го аз.

— Не, от топлината на чашата е — отвърна той.

Не му обърнах внимание.

— Целият трепериш.