Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Слюнката вдъхна живот на мастилото и аз подострих металния писец на пода, докато не заблестя като нов. Запалих останките от Искреновия огън, защото бяха започнали да се трупат облаци и светлината, която проникваше през прашните прозорци, бързо гаснеше. Приклекнах пред плочата, която Искрен бе избърсал, и доколкото можах, прерисувах пътя, планината и другите особености на терена върху парчето корав пожълтял пергамент. Като се взирах с присвити очи в малките йероглифи, преписах и тях. Навярно Кетрикен щеше да може да ги разчете. Може би щяхме да забележим нещо общо, когато направехме сравнение между тази скица и нейната карта. Когато свърших, слънцето залязваше и от огъня бяха останали само въглени. Мрачно погледнах пергамента. Нито Искрен, нито Федрен щяха да са впечатлени от постижението ми. Но трябваше да свърши работа. Когато се уверих, че мастилото е изсъхнало и няма да се размаже, прибрах картата под ризата си, за да я предпазя от дъжд и сняг.

Вече се мръкваше, когато напуснах кулата. Закрачих сред десетки хора, които се прибираха или отиваха да се забавляват. Минавах покрай странноприемници и кръчми, от които се носеше весела глъчка. Ставаше ми все по-трудно да виждам действителността на пустите улици и изоставените сгради. Особено мъчително ми бе да вървя с празен стомах и сухо гърло край ханове, в които фантоми се наливаха с призрачна бира и оживено си подвикваха.

Намеренията ми бяха прости. Щях да отида при реката и да утоля жаждата си. После щях да направя всичко възможно, за да се върна на първото място от града, което си спомнях. Щях да се подслоня някъде за през нощта и на сутринта щях да поема обратно към планината. Надявах се, че ако видя пътя, по който бях дошъл тук, нещо ще разбуди паметта ми.

Бях приклекнал на речния бряг, опрял длан върху паважа, и пиех студена вода, когато се появи драконът. Нямаше никакво предупреждение. Всичко се обля в златиста светлина и се разнесе шум от пляскане на огромни криле. Хората около мен се развикаха, някои сепнати, други зарадвани. Съществото се спусна и закръжи над нас. Вятърът, който вдигна, разлюля корабите и развълнува реката. Драконът направи още един кръг и се гмурна във водата. Златистото сияние, което излъчваше, помръкна и нощта ми се стори още по-тъмна.

Инстинктивно отскочих от призрачната вълна, която се надигна при гмуркането на дракона. Всички наоколо с очакване се взираха в реката. Проследих погледите им. Отначало не видях нищо. После водата се разтвори и оттам се появи огромна глава с дълга шия. В приказките, които бях слушал, драконите се описваха като червеи, гущери или змии. Ала когато излезе от водата и разпери криле, това същество ми заприлича на птица. На изящен корморан, издигащ се над морето, след като е хванал риба, или на пъстър фазан. Тялото му беше огромно колкото пристаналите в реката кораби, разперените му криле бяха по-големи от корабните платна. То спря на брега и отърси водата от люспестите си криле. Думата „люспи“ не подхожда на плочките от майсторски изковано злато, ала това не бяха и пера.

Бях вцепенен от възхита и удивление. Драконът не ми обърна внимание. Излезе от водата толкова близо до мен, че ако беше истински, щеше да ме измокри от глава до пети. Всяка капка, която падаше в реката, носеше присъщото искрене на чиста магия. Създанието стоеше на брега и четирите му гигантски крака дълбоко потъваха във влажната земя. То внимателно сви крилете си и изтръска дългата си раздвоена опашка. Златистата светлина окъпваше растящата тълпа. Обърнах се и погледнах хората. Лицата им излъчваха дълбоко уважение. Драконът имаше светли очи като на северен сокол и стойка на жребец. Той се насочи към тях и навалицата с почтителни поздрави му направи път.

— Праотец — промълвих аз. И тръгнах подире му, като прокарвах пръсти по фасадите на сградите — един от омаяната тълпа, която бавно го следваше по улицата. От кръчмите се изливаха хора, за да се присъединят към посрещането. Явно това не бе обичайно събитие. Не зная какво се надявах да открия, като вървях след дракона. Предполагам, че в този момент не съм мислил за нищо. Тогава разбрах причината, поради която главните улици на този град бяха толкова широки. Не заради каруците, а за да позволят на гигантските гости безпрепятствено да се движат по тях.

Съществото спря пред един каменен басейн. Хората се втурнаха напред за честта да участват в жива верига. Ведро след ведро преминаваше от ръка на ръка и изливаше товара си от течна магия. Когато басейнът най-после се напълни догоре с искрящата течност, Праотецът изящно наклони шия и започна да пие. Макар това да беше само призрак на Умението, видът му разбуди в мен познатата ми вече коварна жажда. Още два пъти напълниха басейна и още два пъти го изпи Праотецът, преди да продължи пътя си. Последвах го, като се дивях на видяното.