Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Седнах до въглените и се съсредоточих. Когато се облегнах на каменната стена, спорещите призраци придобиха повече материалност. Единият извика нещо на другия, после начерта въображаема линия с показалката по изгнилата маса. Едната жена стоеше със скръстени на гърдите ръце и упорито изражение, докато втората студено се усмихна и посочи с пръчката си. Изругах недосетливостта си, скочих и отидох да погледна останките от старата маса.

В момента, в който видях картата, се убедих, че огъня е запалил Искрен. На лицето ми се изписа глупава усмивка. Разбира се. Кула с високи прозорци, гледащи към града и околностите му, а в средата на стаята — голяма маса с най-странната карта, която бях виждал. Тя не бе начертана на хартия, а беше направена от глина и изобразяваше хълмистия релеф. Падането на масата я бе напукало, но виждах, че реката е представена с парченца лъскаво черно стъкло. Имаше миниатюрни модели на градските сгради, издигащи се край прави като стрела улици, малки фонтанчета, пълни със сини стъкълца, дори дървета, направени от клонки със зелена вълна. На равни разстояния в града бяха поставени каменни късове. Предположих, че изобразяват посоките на компаса. Въпреки състоянието си, картата радваше окото със своите подробности. Усмихнах се. Бях съвсем сигурен, че няколко месеца след завръщането на Искрен в Бъкип в кулата му ще се появи подобна маса с карта.

Наведох се над нея и без да обръщам внимание на призраците, проследих пътя си. Лесно открих кулата. Въпреки че тази част от картата беше силно повредена, успях да видя откъде съм минал предната нощ. Отново се удивих на правите улици и правите ъгли на пресечките. Не знаех точно къде съм се „събудил“ предната вечер, но очертах един не много голям квадрат, в чиито граници със сигурност се бях намирал. Върнах се при кулата и грижливо преброих преките и завоите, които трябваше да направя, за да се върна. Може би щях да намеря нещо, което да ми припомни липсващите дни. Прииска ми се да имам парче хартия и перо, за да скицирам района. И тогава най-сетне проумях смисъла на огъня.

Искрен беше направил карта с помощта на изгоряла пръчка. Но върху какво? Огледах се, ала нямаше драперии. Стените между прозорците бяха от плочи бял камък, на които бяха изобразени… Изправих се да ги разгледам по-отблизо. Обзе ме почуда. Поставих ръка върху студения бял камък, после надникнах през мръсния прозорец до него. Пръстите ми проследиха реката, която виждах в далечината, откриха равната повърхност на пътя, който я пресичаше. Изгледът от всеки прозорец бе представен върху съседната плоча. Мъничките йероглифи и символи можеха да са имена на градове и имения. Опитах се да изтъркам стъклото, ала мръсотията беше предимно отвън.

Внезапно ми стана ясно значението на разбития прозорец. Искрен го бе счупил, за да види по-добре самата местност. След това беше запалил огън и с изгорялата пръчка бе прерисувал нещо. Навярно го беше добавил на картата, която носеше със себе си от Бъкип. Но какво? Отидох при счупения прозорец и проучих плочите от двете му страни. Прахът от лявата бе избърсан. Докоснах саждивия отпечатък от Искреновата длан. Той беше изчистил тази плоча, бе погледнал навън и после беше прерисувал нещо. Не се съмнявах накъде е гледал. Зачудих се дали отбелязаното на плочата е имало някаква връзка с обозначенията на неговата карта. Щеше ми се пергаментът на Кетрикен да е в мен, за да ги сравня.

През прозореца се виждаха Планините на север, откъдето бях дошъл. Обърнах се към изображението на плочата. Призраците от миналото не ми помагаха с нищо. Вместо гориста местност, на плочата бяха представени лозя и ниви. Единствената обща особеност бе черната лента на правия като стрела път, който водеше към планината. Проследих го с пръсти. Той се раздвояваше и там бяха гравирани йероглифи. Точно на това място беше инкрустиран мъничък искрящ кристал.

Приближих лице към плочата и вперих очи в миниатюрните символи. Дали отговаряха на обозначенията на Искреновата карта? Дали Кетрикен можеше да ги разчете? Излязох от стаята и забързах надолу по стълбището, като минавах през фантомите, които сякаш ставаха все по-материални. Вече ясно чувах думите им и зървах гоблените, които някога бяха украсявали стените. По тях бяха изобразени много дракони.

— Праотци? — Попитах кънтящите каменни стени и думите ми се понесоха по стълбището.

Потърсих нещо за писане. Дрипавите драперии бяха влажни и се разпадаха при докосване. Малкото оцеляло дърво бе старо и изгнило. Разбих вратата на една стая с надеждата, че вътре ще има нещо по-запазено. Стените бяха покрити с дървени лавици с многобройни прегради и във всяко отделение имаше свитък. Изглеждаха материални, както и перата на масата в средата на помещението. Но пръстите ми откриха само призраци на хартия, крехка като пепел. На една ъглова лавица видях купчина нови пергаменти, които се оказаха гнили останки. Накрая успях да намеря годно за използване парче, не по-голямо от двете ми длани. В шишенце с тежка запушалка имаше изсъхнало мастило. Дървените дръжки на писалата бяха изгнили, ала металните писци бяха достатъчно дълги, за да мога да ги държа. Въоръжен с всичко това, се върнах на върха на кулата.