Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Пред нас изведнъж се появи огромната пукнатина, която нарушаваше симетрията на града. Заедно с призрачната процесия стигнах до самия й ръб, само за да видя, че всички — и мъжете, и жените, и Праотецът, изчезват в нея. Скоро останах сам до зейналата цепнатина и само вятърът шепнеше над дълбоките й води. Тук-там между облаците се показваха звезди и хвърляха отблясъци по черната им повърхност. Останалите тайни на Праотците, които можех да науча, отдавна бяха погълнати в този ужасен катаклизъм.

Обърнах се и бавно се отдалечих. Чудех се накъде и с каква цел се е бил запътил Праотецът. Отново потръпнах, когато си спомних как бе изпил сребристата сила.

Трябваше ми известно време, за да се върна до реката. Щом се озовах там, напрегнах ума си да си спомня картата от стаята на върха на кулата. Гладът ме измъчваше, но решително не му обръщах внимание. Силата на волята ми ме преведе през група биещи се призраци, но твърдостта ми се стопи, когато на улицата се появиха конете на градската стража. Отскочих настрани. Побиха ме тръпки, когато чух звука от ударите на палките им. Макар да бяха нереални, с радост се отдалечих от мястото на сбиването. Завих надясно по една по-тясна улица и минах покрай още три преки.

Спрях. Това беше площадът, където предната вечер се бях опомнил, коленичил в снега. Колона в центъра му. Спомнях си някакъв паметник, който се извисяваше над мен. Запътих се натам. Видях, че е от вездесъщия черен камък с искрящи кристали. За уморените ми очи той излъчваше същото загадъчно нереално сияние като другите сгради. По повърхността му бяха гравирани йероглифи. Бавно го обиколих. Някои, бях сигурен в това, навярно бяха като онези, които бях преписал в кулата. Дали това беше някакъв пътеуказател? Пресегнах се и докоснах познатите символи.

Нощта около мен се завъртя. Зави ми се свят. Понечих да се подпра на колоната, но някак си не я улучих и политнах напред. Протегнатите ми ръце не намериха опора и се проснах по очи върху твърдия сняг. Известно време лежах неподвижно и премигвах с невиждащи очи в тъмнината. Сетне ме блъсна топла плътна тежест. „Братко! — весело ме поздрави Нощни очи, навря студения си нос в лицето ми и побутна главата ми, за да ме събуди! — Знаех си, че ще се върнеш. Знаех си!“

След един-два объркани часа отново се озовах при другите в шатрата. След като бях прекарал един почти топъл ден в града, нощта ми се струваше още по-студена. Сгушихме се под одеялата си. Бяха ми казали, че предната вечер съм изчезнал от ръба на скалата, а аз им бях разказал всичките си преживявания. И двете страни се отнесоха с известна доза скептицизъм към твърденията на другата. Бях трогнат и изпитвах угризения, когато разбрах колко много ги е уплашило изчезването ми. Славея очевидно беше плакала, Кетъл и Кетрикен имаха вид на хора, които не са спали. Шутът бе най-зле — блед, мълчалив и с треперещи ръце. Бяхме имали нужда от време, за да се възстановим. Старицата беше сготвила два пъти повече от обичайното количество храна и всички освен шута се натъпкахме до насита. Той като че ли нямаше достатъчно енергия за това. Докато другите седяха в кръг около мангала и слушаха разказа ми, старият ми приятел вече лежеше под одеялото и вълкът се гушеше до него. Изглеждаше напълно изтощен.