Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Мъничко — призна шутът. После даде воля на болката си. — Никога не ми е било толкова студено. Гърбът и зъбите ме болят от треперене.

„Да легнем от двете му страни“ — предложи Нощни очи. Едрият вълк се притисна по-плътно до него. Завих шута с още едно одеяло и легнах от другата му страна. Той не каза нищо, но треперенето поотслабна.

— Не си спомням в Бъкип да си бил болен — прошепнах аз.

— Бил съм. Но много рядко и не съм казвал на никого. Знаеш, че лечителят не можеше да ме понася, както и аз него. Не желаех да доверя здравето си на неговите очистителни и укрепващи. Освен това-онова, което помага на вашия вид, понякога не въздейства на моя.

— Толкова ли се различавате от нас — попитах след малко. Беше повдигнал тема, която рядко споменавахме.

— В някои отношения — въздъхна шутът и вдигна ръка към челото си. — Но понякога изненадвам дори себе си. — Приятелят ми си пое дъх и го издиша така, като че ли го е пронизала остра болка. — Възможно е изобщо да не съм болен. През последната година претърпявам известни промени. Както си забелязал. — Последните думи бяха прибавени шепнешком.

— Пораснал си, придобил си цвят — тихо се съгласих аз.

— Не е само това. — На лицето му плъзна усмивка, после угасна. — Мисля, че вече съм почти възрастен.

Изсумтях.

— От много години те смятам за мъж, шуте. Мисля, че си открил мъжеството си преди аз да достигна своето.

— Нима? Колко забавно — възкликна той и за миг гласът му прозвуча почти като някога. Очите му се затвориха. — Ще поспя.

Не отговорих. Завих се под одеялото до него и отново спуснах стените си. Потънах в сън без сънища.

Събудих се преди първи зори с предчувствие за опасност. Шутът дълбоко спеше до мен. Докоснах лицето му и установих, че още е топъл и мокър от пот. Претърколих се настрани и го завих. Хвърлих няколко съчки в мангала и тихо започнах да се обличам. Нощни очи незабавно се надигна.

„Излизаш ли?“

„Само да поразузная наоколо.“

„Да дойда ли с теб?“

„Топли шута. Няма да се бавя.“

„Сигурен ли си, че ще се оправиш?“

„Много ще внимавам. Обещавам.“

Студът бе като шамар. Пълен мрак. След няколко секунди очите ми се приспособиха, ала въпреки това не виждах почти нищо, освен шатрата. Облаците скриваха дори звездите. Неподвижно стоях на ледения вятър и напрягах сетивата си, за да открия какво ме е смутило. Не се пресягах с Умението, а с Осезанието си. Усетих нашата група и глада на сгушените една до друга джепи. Само овесът нямаше да ги задържи за дълго. Още една грижа. Решително я пропъдих и пратих сетивата си още по-надалеч. Вцепених се. Коне? Да. И ездачи? Така ми се струваше. Нощни очи изведнъж се озова до мен.

„Усещаш ли миризмата им?“

„Вятърът е в обратната посока. Да ида ли да видя?“

„Да. Но не се показвай.“

„Разбира се. Погрижи се за шута. Когато го оставих, хленчеше насън.“

Влязох в шатрата и тихо събудих Кетрикен.

— Мисля, че сме в опасност — прошепнах й. — Коне и ездачи, може би по пътя зад нас. Още не съм сигурен.

— Докато се уверим, те ще ни настигнат — кисело отвърна кралицата. — Събуди всички. Искам да станем и призори да тръгнем.

— Шутът още е трескав — казах и се наведох да събудя Славея.

— Ако остане тук, няма да е трескав, а мъртъв. И ти с него. Вълкът да шпионира ли е отишъл?

— Да. — Знаех, че е права, но въпреки това ми беше трудно да се насиля да събудя шута. Той изглеждаше като замаян. Докато другите събираха багажа, му помогнах да се облече и го накарах да си обуе втори чифт панталони. Увих го във всичките ни одеяла и го изведох навън, докато останалите вдигаха шатрата и я товареха.

— Колко може да носи една джепа — тихо попитах Кетрикен.

— Повече, отколкото тежи шутът. Но гърбовете им са доста тесни, за да ги яхнеш удобно, и са плашливи.

Бях очаквал точно такъв отговор и той не ме зарадва.

— Нещо ново от вълка? — Попита ме тя.

Пресегнах се към Нощни очи и се смаях от усилието, което трябваше да приложа, за да докосна ума му.

— Шестима конници — отвърнах аз.

— Приятели или врагове?

— Той няма откъде да знае — отбелязах аз и го попитах: „Как изглеждат конете?“

„Вкусни.“

„Едри ли са, като Сажда? Или дребни като планинските?“

„Нещо средно. Едно муле.“

Казах на Кетрикен какво ми е съобщил.

Тя поклати глава.

— Моят народ не използва коне толкова високо в Планините. Първо да видим дали са врагове. Ще действаме в зависимост от това.

— Ще бягаме ли, или ще се бием?