Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Усетих леко раздвижване в ръцете си и прошепнах:

— Не мърдай!

Шутът отвори очи и ме погледна. После облиза устните си и с пресипнал глас ме попита:

— Какво правим?

— Стоим неподвижно насред свлачище — отвърнах му. Гърлото ми беше толкова сухо, че едва говорех.

— Мисля, че мога да се изправя — немощно предложи шутът.

— Не мърдай — повторно наредих аз.

Той си пое дъх малко по-дълбоко.

— Защо винаги си наблизо, когато попадам в такива ситуации?

— И аз бих могъл да те попитам същото.

— Фиц?

С мъка извъртях гръб и погледнах нагоре към Кетрикен. Силуетът й се очертаваше на фона на небето. Водеше със себе си една джепа, водещата. На едното й рамо висеше въже. Другият край беше завързан за хамута на животното.

— Ще ти хвърля въжето. Не се опитвай да го хванеш, просто го остави да падне, после го вдигни и го увий около себе си. Разбра ли?

— Да.

Тя не чу отговора ми, ала насърчително ми кимна. След миг въжето полетя покрай мен. Това раздвижи няколко камъчета, но търкалянето им бе достатъчно, за да ми призлее. Краят на въжето падна на по-малко от една ръка разстояние от крака ми. Погледнах и ме обзе отчаяние. Насилих се да се овладея.

— Можеш ли да се държиш здраво за мен, шуте? Трябва да хвана въжето.

— Мисля, че мога да се изправя — отново предложи той.

— Навярно ще се наложи — неохотно признах аз. — Бъди готов за всичко. Но каквото и да се случи, дръж се за мен.

— Само ако обещаеш да се държиш за въжето.

— Ще направя каквото мога — мрачно обещах аз.

„Братко, те спряха там, където пренощувахме. От шестимата…“

„Не сега, Нощни очи!“

„Трима слязоха долу като теб, а другите останаха при конете.“

„Не сега!“

Шутът вдигна ръце и несръчно ме хвана за раменете. Проклетите му одеяла ми пречеха. Отпуснах дясната си ръка и потиснах желанието си да се засмея. Всичко беше толкова глупаво и опасно. Никога не си бях представял, че може да умра по този начин. Погледнах шута и видях в очите му същия панически смях.

— Приготви се — казах му аз, приклекнах и посегнах към въжето. Сякаш всичките ми мускули се схванаха едновременно.

Не можех да го хвана — от пръстите ми до него имаше цяла педя. Вдигнах поглед към Кетрикен. Нямах представа какво ще стане, когато хвана въжето. Наведох се още повече — и изведнъж усетих, че десният ми крак се изплъзва изпод мен.

Всичко се случи едновременно. Шутът инстинктивно се вкопчи в раменете ми още по-здраво и целият склон под нас сякаш се раздвижи. Хванах въжето, ала продължих да се плъзгам надолу. Точно преди да се опъне успях да го увия около китката си. Над нас Кетрикен вече водеше джепата напред. Видях, че животното залитна, когато пое тежестта ни. Въжето се опъна и се впи в китката ми.

Не зная как съм се изправил, но така или иначе започнах да се изкачвам. Чакълът продължаваше да се търкаля около нас. Изведнъж усетих по-стабилна опора. Ботушите ми бяха пълни с камъчета, но аз не им обръщах внимание. Вече бяхме много по-надолу по склона от първоначалния път, който бях избрал. Отказах да погледна надолу и да видя на какво разстояние сме от ръба. Съсредоточих се върху това да нося шута, да стискам въжето и да вървя.

Най-после опасността премина. Озовахме се при по-големите камъни, далеч от чакъла, който едва не ни бе отнел живота. Над нас Кетрикен уверено продължаваше да напредва. После се спуснахме към равния път. След няколко минути всички отново бяхме заедно. Пуснах въжето и бавно приклекнах. Затворих очи.

— На, пийни си вода — каза Кетъл. Кетрикен и Славея поеха шута от ръцете ми. Надигнах меха. Цялото тяло ме болеше. Докато си поемах дъх, нещо се раздвижи в ума ми и скочих.

— Той казва, че били шестима! Трима слезли долу…

Всички очи се насочиха към мен. Кетъл даваше вода на шута. Устните й бяха свити от тревога и недоволство. Знаех от какво се бои. Ала страхът, който ми бе внушил вълкът, беше по-силен.

— Какво каза? — Попита Кетрикен. Очевидно си бяха помислили, че мислите ми пак са заблуждали.

— Нощни очи ги следи. Шестима ездачи, едно муле. Спрели при снощния ни лагер. Трима слезли долу.

— Искаш да кажеш в града, така ли — бавно попита кралицата.

„В града“ — повтори Нощни очи. Побиха ме тръпки, когато видях, че Кетрикен кима.

— Как е възможно — промълви тя. — Кетъл ни каза, че пътеуказателят ти е подействал, защото са те обучавали в Умението.

— Те сигурно също са умели — каза Кетъл и ме погледна.

Имаше само един отговор.