Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Претърколих труповете от ръба на скалата. Докато Кетъл претърсваше запасите им и отделяше онова, което смяташе, че можем да носим двамата, свалих амунициите на конете и също ги хвърлих долу. Прерових раниците им, но не открих нищо, освен топли дрехи. Мулето носеше шатрата им. Нямаше документи. Една котерия нямаше нужда от писмени инструкции.

„Подгони конете надолу по пътя. Едва ли ще се върнат тук сами.“

„Толкова много месо, а ти искаш просто да го прогоня, така ли?“

„Ако убием някой от тях, няма да можем да го изядем целия. С останалото ще се нахранят тримата, когато дойдат. Те носят сушено месо и сирене. Ще се погрижа довечера коремът ти да е пълен.“

Нощни очи не се зарадва, но ме послуша. Мисля, че гони конете повече и по-бързо, отколкото се налагаше, но поне ги остави живи. Нямах представа какви са шансовете им за оцеляване в планината. Навярно щяха да свършат в корема на някоя снежна котка или да нахранят гарваните. Изведнъж всичко това ужасно ми омръзна.

— Тръгваме ли? — попитах Кетъл и тя кимна. Беше приготвила да носим доста храна, но тайно се зачудих дали ще мога да сложа в уста дори само една хапка от нея. Хвърлихме от скалата малкото, което не можехме да вземем. Огледах се. — Ако смеех да я докосна, щях да съборя долу и колоната.

Старицата ме погледна така, сякаш смяташе, че искам да го направи тя.

— И мен ме е страх — отвърна накрая Кетъл и двамата се извърнахме от пътеуказателя.

Вечерта запълзя по планината и докато се изкачвахме към пътя, нощта скоро я последва. Крачех след Кетъл и вълка в почти пълен мрак. Двамата като че ли изобщо не се страхуваха и аз внезапно се почувствах прекалено уморен, за да ме е грижа дали ще остана жив.

— Не позволявай на мислите си да блуждаят — скара ми се старицата, когато свлачището най-сетне свърши и отново излязохме на пътя. Тя ме хвана за ръката и силно я стисна. Известно време просто вървяхме в тъмнината. Вълкът ни изпревари, като често се връщаше да види къде сме. „Лагерът не е много далеч“ — скоро ме окуражи той.

— Откога го правиш — попита Кетъл.

Не се престорих, че не разбирам въпроса й.

— От дванайсетгодишен.

— Колко души си убил?

Въпросът прозвуча прекалено студено.

— Не зная — сериозно отвърнах аз. — Моят… учител ме съветва да не ги броя. Каза, че това не било добре. — Това не бяха точните му думи. Добре си ги спомнях. „След първия няма значение колко са — бе казал Сенч. — Ние знаем какви сме. Броят не те прави нито по-добър, нито по-лош.“

Замислих се какво точно е имал предвид.

— И аз съм убивала — сякаш на себе си рече тя.

Не отговорих. Ако искаше, щеше да ми разкаже. Но всъщност нямах желание да разбера.

Ръката й леко се разтрепери.

— Убих я от гняв. Мислех, че няма да мога, тя винаги беше по-силната. Но аз останах жива, а тя умря. Затова ме прогониха. Пратиха ме във вечно изгнание. — Ръката й здраво ме стисна. Продължавахме да вървим. Напред видях слаба светлинка, най-вероятно мангалът в шатрата.

— Направих немислимото — тихо каза Кетъл. — Преди никога не се беше случвало. О, между различните котерии, естествено, от време на време, заради съперничество за кралското благоволение. Но аз се сражавах с Умението срещу член на собствената си котерия и я убих. И това беше непростимо.

Изминахме в мълчание остатъка от пътя до шатрата. Думите й бяха толкова невероятни, че не се сещах какво да кажа. Щеше да е глупаво да й задам стотиците въпроси, които напираха в мен. Тя знаеше отговорите и щеше да реши кога да ми ги разкрие. Вече го разбирах. Нощни очи безшумно и бързо се върна при мен и се затича по петите ми.

„Тя е убила някой от глутницата си, така ли?“