Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Малко — унесено отвърна той.

— Ако се наложи, аз ще го нося — със спокойна увереност каза Кетрикен. Погледнах я. Вярвах й. Кимнах.

— Пожелайте ми успех — помолих ги и се обърнах към свлачището.

— Идвам с теб — ненадейно заяви Кетъл и се изправи. — Дай ми лъка. И върви след мен.

За миг онемях, после попитах:

— Защо?

— Защото знам как се прекосява свлачище. И съм доста добра с лък. Мога да сваля двама преди да ни усетят.

— Но…

— Не те лъже за свлачището — спокойно потвърди Кетрикен. — Славея, поведи джепите. Аз ще помогна на шута.

Веднъж вече се бях опитал да се избавя от присъствието на Кетъл. Щом така или иначе щеше да дойде, исках да е с мен, а не зад мен и да се появи когато най-малко я очаквам. Ядосано я стрелнах с очи, но кимнах.

— Лъкът — напомни ми старицата.

— Наистина ли стреляш добре — попитах я и неохотно й го подадох.

Странна усмивка изкриви лицето й. Тя сведе поглед към възлестите си пръсти.

— Нямаше да ти кажа, че мога нещо, ако не можех. Все още не съм изгубила някои от предишните си способности — тихо отвърна Кетъл.

Отново се заизкачвахме по свлачището. Първа вървеше Кетъл. Следвах я на две крачки, както ми беше наредила. Старицата мълчеше, докато се озърташе ту към земята в краката си, ту към мястото, където искаше да ни отведе. Нямах представа по какво определя пътя си, ала чакълът не помръдваше под късите й крачки. Правеше всичко да изглежда толкова лесно, че започнах да се чувствам глупаво.

„Сега ядат. И никой не стои на пост.“

Предадох информацията на Кетъл. Тя само кимна. Раздразнено се зачудих дали ще успее да направи каквото трябва.

Едно е да си добър с лък. Друго е да застреляш човек, докато спокойно вечеря. Спомних си възражението на Славея и се запитах що за човек би се показал, за да предупреди, преди да се опита да убие трима мъже. Докоснах дръжката на меча си. Е, преди много години Сенч ми го бе обещал. Да убивам за своя крал без честта или славата на ратника на бойното поле. Не че в бойните ми спомени имаше много чест и слава.

Накрая излязохме от свлачището. Движехме се много тихо и предпазливо.

— Остава ни още доста път — прошепна Кетъл. — Но когато стигнем, остави аз да избера мястото и да изстрелям първата стрела. Щом мъжът падне, се покажи, за да привлечеш вниманието им. Може да не ме забележат и да успея да сваля още един.

— Правила ли си такова нещо — попитах я.

— Това не е по-различно от нашата игра, Фиц. Оттук нататък повече няма да разговаряме.

Тогава разбрах, че никога не е убивала по този начин, ако изобщо бе убивала човек. Започнах да се съмнявам, че съм постъпил разумно, като й дадох лъка. В същото време егоистично й бях признателен за компанията. Зачудих се дали не губя кураж.

„Може би разбираш, че глутницата е най-добра за такива неща.“

„Може би.“

На пътя нямаше къде да се скрие човек. Над и под нас имаше отвесна скала. Самият път беше равен и гол. Заобиколихме една планинска гънка и видяхме лагера им. И тримата стражници нехайно седяха край огъня, хранеха се и разговаряха. Конете усетиха миризмата ни и тихо запръхтяха. Но тъй като от известно време вълкът ги караше да нервничат, мъжете не им обърнаха внимание. Кетъл опъна лъка. Всичко стана съвсем просто. Грозно безмозъчно убийство, но просто. Когато един от стражниците ни забеляза, старицата пусна стрелата и тя го улучи в гърдите. Другите двама скочиха, обърнаха се към нас и се хвърлиха към оръжията си. Но Кетъл светкавично изстреля втора стрела и уби единия, докато още вадеше меча си. Нощни очи изневиделица се хвърли върху третия и го прикова към земята, докато го довърша с меча си.

Стана бързо и почти безшумно. Трима мъртъвци, проснати на снега. Шест потящи се, неспокойни коня, едно унило муле.

— Кетъл, виж каква храна има на конете — казах й, за да я накарам да престане ужасено да зяпа труповете. Тя рязко вдигна поглед към мен, после бавно кимна.

Отидох при убитите, за да видя какво могат да ми подскажат. Не носеха униформата на Славен, но произходът на двамата си личеше по чертите им и кройката на дрехите им. Фароуски стражници. Когато преобърнах третия, сърцето ми се сви. Познавах го от Бъкип. Не добре, но достатъчно, за да зная, че се казва Талоу. Приклекнах и вперих очи в мъртвото му лице, засрамен, че не си спомням нищо повече за него. Предположих, че също като мнозина от сержантите е заминал за Трейдфорд, когато Славен беше преместил двора си там. Опитах се да не си казвам, че няма значение откъде е започнал. Краят му бе тук. Затворих сърцето си и продължих със задачите си.