Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Стой там. Идвам.

Ясно виждах раздвижилата се част от свлачището. Търкалящите се камъни бяха оставили следи по снежната повърхност. Искаше ми се да зная повече за лавините. Движението на камъните като че ли бе започнало високо над нас. Все още се намирахме доста над ръба, ала ако урвата се раздвижеше, щеше да ни отнесе.

— Славея — отново я повиках. Беше излишно — тя напрегнато се взираше мен. — Ела тук. Много бавно и внимателно.

— Ами шутът?

— Остави го. Когато минеш, ще се върна за него. Ако дойда при теб, и тримата ще сме изложени на опасност.

Едно е да разбираш някаква логика. Съвсем друго е да преодолееш страха си. Не зная за какво си мислеше Славея, когато бавно приклекна и стъпка по стъпка започна да се придвижва към мен. Хапех устни и мълчах, въпреки че копнеех да я накарам да побърза. На два пъти под краката й се срутваха камъчета. Те се търкаляха надолу по склона и падаха през ръба. Всеки път певицата замръзваше, отчаяно вперила поглед в мен. Стоях и глупаво се чудех какво ще направя, ако започне да се плъзга с камъните. Дали безполезно щях да се хвърля след нея, или щях да я гледам как пада и завинаги да запазя в себе си спомена за тъмните й умоляващи очи?

Ала накрая Славея стигна до по-големите камъни, където бях аз, и се вкопчи в мен. Усетих, че трепери. Решително я хванах за ръцете и я дръпнах към мен.

— Продължавай нататък. Не е далеч. Когато стигнеш, остани там и пази джепите да не се пръснат. Разбра ли ме?

Тя кимна и дълбоко си пое дъх. После предпазливо пое по следата, която бях оставил. Изчаках да се отдалечи малко и внимателно запристъпвах към шута.

Камъните се местеха и скърцаха под тежестта ми. Зачудих се дали е по-разумно да се движа по-високо или по-ниско по склона от Славея. Помислих си дали да не се върна при джепите за въже, но нямаше къде да го завържа. И през цялото време продължавах да вървя. Шутът не помръдваше.

Чакълът около и под краката ми сякаш оживя. Заковах се на място. Усетих, че едното ми стъпало започва да се плъзга, и преди да се усетя, рязко направих крачка напред. Водопадът от камъчета стана по-бърз и силен. Не знаех какво да правя. Може би трябваше да легна и да разпределя тежестта си равномерно, но така свлачището щеше да ме отнесе още по-лесно. Нито един от тези камъни не бе по-голям от юмрука ми, но бяха много. Десет пъти си поех дъх и едва тогава движението наоколо ми престана.

Трябваше да призова на помощ целия си кураж, за да направя следващата крачка. Известно време се оглеждах и избирах място, което да изглежда по-стабилно. Когато стигнах до шута, ризата лепнеше на гърба ми от пот и зъбите ме боляха от стискане. Седнах до него.

Славея го беше завила презглава и той лежеше покрит като мъртвец. Отметнах одеялото. Очите му бяха затворени. Кожата му имаше оттенък, какъвто не бях виждал никога. Смъртната му бледност от Бъкип беше станала жълтеникава в Планините, ала сега имаше ужасяващ мъртвешки цвят. Устните му бяха сухи и напукани, миглите му бяха залепнали. И все още бе топъл.

— Шуте — тихо го повиках, но той не реагира. Продължих да му говоря с надеждата, че някаква част от него ще ме чуе. — Сега ще те вдигна и ще те пренеса до пътя. Ако се подхлъзна, ще паднем и двамата. Така че трябва да си съвсем неподвижен. Разбираш ли?

Шутът си пое дъх малко по-дълбоко. Приех това за съгласие. Приклекнах до него и проврях ръце под тялото му. Когато надигнах гръб, раната ми сякаш нададе вик. Усетих, че по лицето ми избива пот. За миг останах с присвити крака и с шута на ръце възстанових равновесието си. Преместих единия си крак. Опитах бавно да се изправя, но наоколо се затъркаляха камъни. Овладях желанието си да притисна шута към себе си и да се затичам. Тракането на камъните не спираше. Когато най-сетне утихна, треперех от усилие да стоя съвсем неподвижно. Бях затънал до колене в чакъл.

— Фицрицарин?

Бавно завъртях глава. Кетрикен и Кетъл ни бяха настигнали. Стояха малко по-нависоко, на безопасно разстояние от раздвижилия се участък от свлачището. И двете изглеждаха ужасени от положението ми. Кралицата се опомни първа.

— С Кетъл ще минем над вас. Остани на мястото си и гледай да се движиш колкото може по-малко. Славея и джепите оттатък ли са?

Успях да кимна. Устата ми бе прекалено пресъхнала, за да отговоря.

— Ще донеса въже и ще се върна. Ще се опитам да не се бавя.

Отново кимнах. Трябваше да извъртя тялото си, за да ги проследя с поглед, затова не помръднах. Не поглеждах и надолу. Вятърът ме брулеше, камъчетата се плъзгаха под краката ми. Взирах се в лицето на шута. Не тежеше много за възрастен мъж. Откакто го помнех беше слаб и с тънки кости и се защитаваше с езика си, а не с юмруци и мускули. Но докато стоях и го наблюдавах, той все повече натежаваше в ръцете ми. Кръгът на болката в гърба ми бавно се уголемяваше.