Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

„Така изглежда.“

„Случва се. Не е хубаво, но се случва. Кажи й го.“

„Не точно сега.“

Когато влязохме в шатрата, никой не прояви желание да ни разпитва. Затова тихо казах:

— Убихме стражниците, подгонихме конете и хвърлихме провизиите им от скалата.

Славея само ни зяпна. Тъмните й очи бяха ококорени като на птица. Кетрикен ни наля чай и спокойно прибави храната, която носехме, към собствените ни намаляващи припаси.

— Шутът е малко по-добре — каза кралицата, колкото да завърже разговор.

Той спеше. Съмнявах се, че положението му се е променило. Очите му изглеждаха хлътнали. Косата му лъщеше от пот. Но когато докоснах лицето му, усетих, че е почти студено. Завих го по-добре.

— Ял ли е нещо? — попитах Кетрикен.

— Изпи малко бульон. Мисля, че ще се оправи, Фиц. Веднъж в Синьото езеро се разболя за ден-два. Беше същото — треска и слабост. Тогава каза, че можело да не е болест, а само промяна, която претърпявал неговият вид.

— Вчера и на мен ми каза нещо подобно — казах аз. Тя ми подаде паница топла супа. В първия момент ароматът й ми се стори приятен. После ми замириса на остатъка от супата, която изпадналите в паника стражници бяха разлели на пътя. Стиснах зъби.

— Изобщо видя ли членовете на котерията? — попита ме кралицата.

Поклатих глава и се насилих да отговоря.

— Не. Но имаше един голям кон и ако мога да съдя по дрехите в дисагите му, трябва да го е яздил Бърл. В други открих сини костюми, каквито носи Карод. И строги одежди като за Уил.

Неловко изрекох имената. В известен смисъл се боях да ги произнасям, за да не ги призова. Освен това назовавах хората, които бях убил. Умели или не, Планините щяха да ги довършат. И все пак не се гордеех с направеното, нито щях да повярвам, докато не видех костите им. Засега знаех само, че не е много вероятно да ме нападнат тази нощ. За миг си ги представих как се връщат при стълба и очакват да ги чака храна, огън и подслон. Щяха да открият студ и мрак. Нямаше да видят кръвта по снега.

Супата изстиваше. Насилих се да я изям. Просто преглъщах лъжиците, без да усещам вкуса. Талоу беше свирил на кавал. Изведнъж си го спомних как седи на задните стъпала пред миялното помещение и свири на две слугини. Затворих очи с напразната надежда да си спомня нещо лошо за него. Ала най-вероятно единственото му престъпление бе това, че е служил на зъл господар.

— Фиц — сръга ме Кетъл.

— Не блуждаех — възразих аз.

— Скоро обаче щеше. Днес твой съюзник беше страхът. Той те караше да се съсредоточаваш. Но тази нощ трябва да спиш и умът ти трябва да е добре защитен. Когато се върнат при стълба, те ще познаят, че е твое дело, и ще те потърсят. Не смяташ ли?

Знаех, че е права, но въпреки това не беше приятно да го чуя. Щеше ми се Кетрикен и Славея да не ни слушат.

— Е, ще поиграем пак, нали — предложи Кетъл.

Изиграхме четири игри. Аз спечелих две. После старицата нареди върху плата почти само бели камъчета и ми даде едно черно, с което да спечеля. Опитах се да се съсредоточа върху играта, но бях твърде уморен. Замислих се, че е изтекла повече от година, откакто бях напуснал Бъкип като труп. Повече от година, откакто не бях спал в собственото си легло. Повече от година, откакто не можех да разчитам на редовна храна. Повече от година, откакто не бях държал Моли в обятията си, повече от година, откакто тя ме бе помолила завинаги да я оставя на мира.

— Недей, Фиц.

Вдигнах глава и видях, че Кетъл внимателно ме наблюдава.

— Не можеш да си го позволиш. Трябва да си силен.

— Прекалено съм уморен, за да съм силен.

— Днес враговете ти проявиха небрежност. Не очакваха да ги откриеш. Това няма да се повтори.

— Надявам се, че ще загинат — с бодрост, каквато не изпитвах, отвърнах аз.

— Няма да е толкова лесно — възрази старицата, без да подозира, че от думите й ме побиват тръпки. — Ти каза, че долу в града било по-топло. Щом видят, че нямат провизии, те ще се върнат. Там има вода и съм убедена, че са си взели поне малко запаси за деня. Мисля, че още не можем да ги отпишем. Какво ще кажеш?

— Съгласен съм.

Нощни очи се надигна и тревожно зави. Потиснах собственото си отчаяние и го погалих, за да го успокоя.

— Просто искам да поспя — тихо казах аз. Сам в ума си, да сънувам своите сънища, без със страх да се питам къде ще се озова или кой ще ме нападне. Без да се боя, че жаждата ми за Умението ще ме погълне. Просто да поспя. — Говорех й откровено, тъй като вече знаех, че отлично разбира какво искам да кажа.