Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Изглежда, не си сложила достатъчно самодивско биле — казах на Кетъл.

— Стига ти — рязко отвърна тя. Говореше като Моли, когато смяташе, че прекалявам с пиенето. Приготвих се, като очаквах, че в ума ми ще се появят образи на любимата ми. Ала останах в собствения си живот. Не зная дали съм се почувствал облекчен, или разочарован. Копнеех да видя Моли и Копривка. Но Искрен ме беше предупредил…

— Искрен се свърза с мен — със закъснение съобщих на Кетрикен. — Току-що. — Видях лицето й да грейва и се изругах за недосетливостта си. — Всъщност не беше съобщение — побързах да се поправя. — Само ми напомни да избягвам да използвам Умението. Все още смята, че някой може да ме открие по този начин.

Тя посърна и поклати глава. После ме погледна и попита:

— Нищо ли не каза за мен?

— Не зная дали знае, че сме заедно — заобиколих въпроса.

— Значи нищо — сякаш не ме бе чула, измъчено промълви кралицата. Очите й бяха непроницаеми. — Знае ли, че съм го провалила? Знае ли за… детето ни?

— Едва ли. Не усещам такава скръб у него, а зная колко би се натъжил.

Кетрикен преглътна. Отново се изругах за грубостта си и все пак нима беше моя работа да произнасям думи на утеха и обич към жена му? Тя се стегна, после се изправи.

— Ще донеса още дърва за през нощта. И ще дам овес на джепите. Тук почти няма клонки, с които да се нахранят.

Проследих я с поглед. Всички мълчаха. След няколко секунди я последвах.

— Не се бави много — загадъчно ме предупреди Кетъл. Вълкът тръгна по петите ми.

Нощта беше ясна и студена. Вятърът не бе по-силен от обикновено. Кетрикен нито събираше дърва, нито хранеше джепите. Бях сигурен, че и двете задачи вече са изпълнени. Тя стоеше на ръба на пътя и се взираше в черната скала в краката си. Позата й беше скована като на ратник, докладващ на сержанта си. Разбрах, че плаче.

Имаше време за дворцови обноски, време за официалности и време за човечност. Отидох при нея, хванах я за раменете и я обърнах към себе си. Тя излъчваше мъка и вълкът до мен високо зави.

— Кетрикен — казах й. — Той те обича. Няма да те вини. Ще скърби, да, но кой мъж не би скърбял? Колкото до Славен, вината не е твоя. Не я поемай на плещите си. Не можеше да го спреш.

Кралицата избърса очите си с ръка и не отговори. Гледаше някъде в далечината и лицето й сияеше като бледа маска на лунната светлина. Тя тежко въздъхна и усетих, че се дави в мъката си. Прегърнах я и я притеглих към себе си, притиснах лицето й към рамото си. Погалих я и долових ужасното й напрежение.

— Всичко е наред — излъгах я. — Всичко ще се оправи. Ще видиш. Пак ще сте заедно, ще имате друго дете, ще седите заедно в Голямата зала в Бъкип и ще слушате песните на менестрелите. Отново ще настъпи мир. Ти никога не си виждала Бъкип в мир. Искрен ще има време за лов и ти ще си с него. Той пак ще се смее, ще вика и ще реве из коридорите като северния вятър. Готвачката го гонеше от кухнята, че реже месо от печеното преди да е готово, толкова гладен се прибираше. Влизаше и веднага отрязваше кълката на някоя недопечена кокошка, разнасяше я из замъка, разправяше разни истории в стаята на стражниците, размахваше я като меч…

Потупвах я по гърба, като че ли беше дете, и й разказвах за открития, сърдечен човек, когото си спомнях от детството си. Известно време челото й бе отпуснато на рамото ми и тя стоеше напълно неподвижно. После се закашля, сякаш се бе задавила, но вместо това от гърлото й се изтръгнаха ужасни ридания. Кетрикен заплака ненадейно и без никакъв срам — като момиченце, което е паднало, ударило се е и се е уплашило. Усещах, че това са отдавна сдържани сълзи, и не се опитвах да я успокоя. Вместо това продължих да й говоря и да я потупвам, почти без да се чувам какво казвам, докато хлипанията й не започнаха да утихват и треперенето й не намаля. Накрая тя се отдръпна от мен и бръкна в джоба си за кърпичка. Избърса лицето и очите си и си издуха носа, после се насили да проговори.

— Ще се оправя — каза кралицата. Сърцето ме заболя от силата на вярата й в тези думи. — Просто… в момента ми е тежко. Очакването да му съобщя всички тези ужасни неща. Когато знам колко много ще го наранят. Винаги са ме учили как да стана Жертва, Фиц. Още отначало знаех, че може да се наложи да понеса убийствена мъка. Достатъчно съм силна… за да я изтърпя. Но никой не ме е предупреждавал, че може да обичам мъжа, когото са ми избрали. Едно е да понеса мъката. Съвсем друго е да му я причиня. — Гърлото й се сви и тя сведе глава. Стори ми се, че отново, ще заплаче. Ала когато вдигна поглед, Кетрикен ми се усмихна. Лунната светлина докосваше сребристата влага по бузите и миглите й. — Понякога си мисля, че само ние с теб виждаме човека под короната. Искам той да се смее и да реве, да оставя шишенцата си с мастило отворени и картите си — разхвърляни навсякъде. Искам да ме прегръща и да ме притиска към себе си. Понякога толкова силно го искам, че забравям за алените кораби, Славен и… за всичко останало. Понякога ми се струва, че ако пак се съберем, всичко друго също ще се оправи. Не ми прилича да си мисля така. Една Жертва трябва да е…