Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Или стигнах до последното място, което си спомнях, или бях завил в грешна посока. Резултатът беше същият. Озовах се на улица, която със сигурност не ми бе позната. Провлачих пръсти по фасадите на няколко дюкяна, всички заключени за през нощта. Минах покрай двама влюбени, които се прегръщаха на един тъмен праг. Покрай мен претича призрачно куче, което дори не ме подуши.

Въпреки по-мекото време започвах да замръзвам. И да се уморявам. Вдигнах поглед към небето. Скоро щеше да се съмне. По светло навярно щях да мога да се покатеря върху някоя от сградите и да придобия представа за околността. Навярно когато се събудех, щях да си спомня как съм дошъл тук. Заозъртах се за някоя надвиснала козирка или навес, където да се подслоня, а после ми хрумна, че няма причина да не вляза в някоя от къщите. Въпреки това се чувствах много странно, когато избрах една от вратите и я отворих. Когато докоснах стената, видях сумрачна стая. По масите и лавиците имаше фини керамични и стъклени съдове. Край огнището спеше котка. Отдръпнах ръката си и около мен се възцари студ и мрак. Затова отново провлачих пръсти и едва не се препънах в разпадналите се останки от една маса. Наведох се, опипом събрах парчетата и ги занесох при огнището. С много упорство запалих истински огън там, където бях видял призрачните пламъци.

Когато се разгоря и се изправих до него, за да се стопля, мъждукащата му светлина ми показа стаята по съвсем друг начин. Голи стени и осеян с боклуци под. Нямаше и следа от красивите съдове, макар че забелязах дъските от отдавна падналите лавици. Благодарих на късмета си, че са били направени от здрав дъб, иначе отдавна щяха да изгният. Реших да опъна плаща си на пода, за да ме предпази от студения камък. Легнах, затворих очи и се помъчих да не мисля за призрачните котки и хора, които спяха на леглата си около мен.

Преди да заспя се опитах да се оградя с мислените си стени, но беше все едно да сушиш краката си, нагазил в река. Колкото повече се унасях, толкова по-трудно ми бе да си спомня къде лежат тези граници. Каква част от моя свят бях аз и каква — хората, които обичах? Първо сънувах, че Кетрикен, Славея, Кетъл и шутът обикалят наоколо с факли, а Нощни очи тича и вие. Това не ми подейства успокоително и аз избягах по-дълбоко в себе си. Или поне така предполагах.

Открих познатата колиба. Проста стая, груба маса, чисто огнище, тясно, грижливо оправено легло. Моли седеше по нощница край огъня, люлееше Копривка и тихо пееше песен за небесни и морски звезди. Не си спомнях нито една приспивна песен от детството си и бях също толкова омаян, колкото детето. Големите му очи бяха вперени в лицето на майка му. Копривка, стискаше показалеца й в малкото си юмруче. Моли повтаряше ли повтаряше песента, ала на мен не ми омръзваше. Можех да наблюдавам тази сцена месец, цяла година, и пак да не ми доскучае. Но клепачите на бебето се затвориха, после се отвориха и когато се затвориха пак, то най-сетне заспа. Свитите му устенца се движеха, сякаш сучеше насън. Черната му коса бе започнала да се къдри. Моли наведе глава и докосна с устни челцето на дъщеря ни.

После уморено се изправи и я занесе на леглото. Отметна одеялото, зави детето и се върна на масата, за да духне единствената свещ. На светлината на огъня я видях да си ляга до бебето. Любимата ми затвори очи, въздъхна и повече не помръдна. Беше изтощена до смърт. Изведнъж се засрамих. Никога не си бях представял за нея този тежък бедняшки живот и още по-малко за детето ни. Ако не бе Бърич, щеше да им е още по-трудно. Не исках да ги гледам така и избягах, като си обещах, че положението ще се подобри, че някак си ще го променя. Когато се върна.

Очаквах, че когато се върна, положението ще се е подобрило. Но в известен смисъл е прекалено хубаво, за да се надявам.

Гласът на Сенч. Той се бе навел над масата в някаква сумрачна стая и разучаваше някакъв свитък. Няколко свещи осветяваха лицето му и развитата карта пред него. Изглеждаше уморен, но в добро настроение. Сивата му коса беше разрошена. Бялата му риза бе разгърдена и висеше извън панталона му като рокля. Старецът беше слаб и мускулест, а не мършав като преди. Той отпи голяма глътка от вдигаща пара чаша и поклати глава.

— Славен като че ли не печели нищо във войната срещу Планините. След всяко нападение срещу граничните градове войските на Узурпатора се оттеглят. Не се опитват да завладеят територията, която са опустошили, не трупат сили, за да се насочат към Джаампе. Каква е неговата игра?