Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Вниманието ми привлече сребрист проблясък. Видях черната колона зад рамото й, наклонена над разрушения ръб на пътя. Половината от каменната й основа липсваше. Престанах да слушам какво ми говори Кетрикен. Зачудих се как досега не съм я забелязал. Колоната блестеше по-ярко от луната върху искрящия сняг. Беше изсечена от черен камък, целият сияещ от кристалчета. Като лунни лъчи, играещи по реката на Умението. Не можех да разчета писанията по повърхността й. Вятърът виеше зад мен, докато плъзгах ръка по гладкия камък. Той ме зовеше.

Препънах се и паднах на колене на покритата със сняг улица. Бавно се изправих, като отчаяно тършувах в паметта си. Пиян ли бях? Гаденето и виенето на свят говореха в полза на това предположение. Но не и този мрачно проблясващ и безмълвен град. Огледах се. Намирах се на някакъв площад в сянката на висок каменен паметник. Запремигвах, стиснах клепачи, после отново отворих очи. Мъглявата светлина все още ме обгръщаше. Не виждах на повече от една ръка разстояние. Напразно чаках очите ми да се приспособят към бледото звездно сияние. Ала скоро се разтреперих, затова мълчаливо закрачих по пустите улици. Първо възвърнах вродената си предпазливост, последвана от смътните образи на моите спътници, шатрата, разклонения път. Но между този неясен спомен и озоваването ми на тази улица нямаше нищо.

Обърнах се натам, откъдето идвах. Мракът бе погълнал пътя зад мен. Дори стъпките ми бяха запълнени от бавно сипещите се мокри парцали сняг. Запремигвах, за да прогоня снежинките от миглите си, и напрегнах поглед. От двете страни на улицата видях влажно лъщящи стени на каменни сгради. Очите ми не можеха да свикнат със светлината. Тя не идваше от очевиден източник и беше съвсем недостатъчна. Нямаше сенки или особено тъмни улички. Ала не можех да видя и къде отивам. Височината и стилът на постройките, както и посоката на улиците си оставаха загадка.

Обзе ме паника и трябваше да я овладея. Усещанията, които изпитвах, прекалено живо ми напомняха за капана в двореца на Славен. Боях се да се пресегна към града с Умението, за да не се сблъскам с покварата на Уил. Но ако продължавах сляпо напред с надеждата, че всичко това не е илюзия, можех отново да се натъкна на клопка. Спрях на завет до една стена и се насилих да се успокоя. Отново се опитах да си спомня как съм се озовал тук, кога и защо съм напуснал спътниците си. Без резултат. Пресегнах се с Осезанието си и се помъчих да открия Нощни очи, ала не усетих нищо живо. Зачудих се дали наоколо наистина няма живи същества, или Осезанието ми отново е заглушено. Нямах представа. Чувах единствено вятъра. Усещах само мирис на влажен камък, сняг и някъде в далечината може би бълбукане на вода. Пак ме изпълни паника и се облегнах на стената.

Градът около мен внезапно оживя. Разбрах, че стената, на която съм се облегнал, е на странноприемница. Отвътре се носеха остри звуци на напомнящ на гайда музикален инструмент и гласове, които ревяха непозната песен. По улицата мина каруца, после в пресечката изтичаха младеж и девойка — държаха се за ръце и се смееха. В този странен град беше нощ, ала никой не спеше. Вдигнах очи към невероятно високите сгради и видях светлини на горните етажи. В далечината мъжки глас високо викаше някого.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Какво ми ставаше? Овладях се и реших да продължа напред, за да открия каквото мога за това необикновено място. Изчаках следващата натоварена с бурета пиво кола и се отделих от стената.

След миг отново се възцари тишина. Нямаше ги песента и смеха от кръчмата, улиците опустяха. Отидох до началото на пресечката и предпазливо се огледах в двете посоки. Нищо. Само тихо сипещ се сняг. Поне времето тук бе по-меко, отколкото на пътя горе. Дори да се наложеше да прекарам цялата нощ на открито, нямаше да замръзна.