Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Кетрикен сбърчи чело. Внезапно си спомних колко гладка бе кожата й, когато беше пристигнала в Бъкип. Сега рядко я виждах без бръчки от грижи и тревоги.

— Съпруга ми го няма много отдавна. И все пак ние доста бързо стигнахме дотук. Може би той още не се е завърнал, защото е там долу. Защото му е трябвало много време, за да намери начин да се спусне дотам и да продължи пътуването си.

— Възможно е — неспокойно се съгласих аз. — Имай предвид, че ние разполагаме с нужните провизии и сме много. Когато е стигнал тук, Искрен вече е бил сам и почти без запаси.

Не споменах, че според мен е бил ранен в последното сражение. Нямаше смисъл още повече да тревожа Кетрикен. Въпреки волята си усетих, че част от мен се пресяга към моя крал. Стиснах клепачи и решително вдигнах стените си. Дали си бях представил поквара в течението на Умението, прекалено добре познато усещане за коварна сила?

— … разделим групата?

— Какво?

Не знаех дали лицето й изразява раздразнение, или страх. Кралицата хвана ръката ми и силно я стисна.

— Внимателно ме слушай — заповяда ми тя. — Утре ще потърсим път за надолу. Ако видим нещо, което изглежда обещаващо, ще се опитаме да се спуснем по него. Но ми се струва, че не бива да отделяме за търсене повече от три дни. Ако не намерим нищо, ще продължим напред. Но другата възможност е да разделим групата. Да пратим…

— Не бива да се разделяме — припряно я прекъснах аз.

— Вероятно си прав — съгласи се Кетрикен. — Но вече минава страшно много време и аз отдавна съм сама с въпросите си.

Нямаше какво да й отговоря, затова се престорих, че чеша Нощни очи.

„Братко. — Чух го като шепот, но го погледнах, отпуснах ръка върху козината му и подсилих връзката с допир. — Ти беше празен като обикновен човек. Дори не можех да те накарам да ме усетиш.“

„Зная. Нямам представа какво ми беше станало.“

„Аз имам. Все повече се отдалечаваш от мен към отсрещната страна. Боя се, че ще отидеш прекалено далеч и няма да можеш да се върнеш. Днес се уплаших, че вече се е случило.“

„Каква е тази отсрещна страна?“

— Можеш ли пак да чуваш вълка — загрижено ме попита Кетрикен. Когато вдигнах глава, се изненадах от тревогата, изписана на лицето й.

— Да. Отново сме заедно — потвърдих аз. — Откъде знаеш, че не го чувах?

Тя сви рамене.

— Досетих се. Той беше много нервен, а ти изглеждаше някъде далеч от всички ни.

„Тя притежава Осезанието. Нали, ваше величество?“

Не мога със сигурност да твърдя, че помежду им премина нещо. Веднъж, много преди Бъкип, ми се беше сторило, че усещам Кетрикен да използва Осезанието. Може би го използваше и сега. Собственото ми Осезание беше отслабнало дотолкова, че едва усещах вълка. Във всеки случай Нощни очи вдигна глава, погледна я и тя отвърна на погледа му. После леко се намръщи и прибави:

— Понякога ми се иска да можех да говоря с него като теб. Ако имах на разположение неговата бързина и способност да се придвижвам незабелязано, щях да съм по-спокойна за нашата безопасност. А и вълкът може да намери за надолу път, който е невидим за нашите очи.

„Ако можеш да задържиш връзката си с мен достатъчно, за да й казваш какво виждам, нямам нищо против тази задача.“

— Нощни очи с радост ще ти помогне — казах аз.

Тя уморено се усмихна.

— Тогава, ако продължиш да усещаш и двама ни, ще можеш да играеш ролята на посредник.

От това странно повторение на мисълта на вълка ме побиха тръпки, но само кимнах. Сега всички страни на разговора изискваха пълното ми внимание, иначе връзката ми се изплъзваше. Беше все едно да си ужасно уморен и да се налага постоянно да пропъждаш съня. Чудех се дали и на Искрен му е било толкова трудно.

„Има начин да го яхнеш, но леко, съвсем леко, като буен жребец, който негодува срещу всяко докосване на юздите или шпорите. Но ти още не си готов за това. Затова се съпротивлявай, момко, и дръж главата си над водата. Ще ми се да имаше друг начин да дойдеш при мен. Но пътят е само един и трябва да го изминеш… Не, не ми отговаряй. Помни, че има и други, които хищно слушат. Внимавай.“

Веднъж, като описваше баща ми, Искрен ми бе казал, че усещането от неговото използване на Умението било като да те прегази кон. Рицарин нахлувал в ума, стоварвал съобщенията си и избягвал. Сега по-добре разбирах какво е искал да каже чичо ми. Чувствах се като риба, внезапно изхвърлена на брега. Нещо отчаяно започна да ми липсва в мига след Искреновото изчезване. Трябваше ми малко време, за да си спомня, че съм личност. Струва ми се, че щях да припадна, ако вече не се бях подкрепил със самодивско биле. Билката обаче ми въздействаше. Изпитах усещането, че съм увит в меко топло одеяло. Умората ми изчезна, но се чувствах онемял. Допих остатъка от чая си и зачаках обичайния прилив на енергия. Напразно.