Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Съжалявам — изтърсих нелепо. — Съжалявам.

— Сега по-добре ли си? — тихо ме попита Кетъл. Говореше ми като на бебе.

— Просто дойдох на себе си — отвърнах аз. Погледнах я, ненадейно изпълнен с отчаяние. — Какво ми беше?

— Умението — простичко рече старицата. — Не си достатъчно силен в него. За малко да излезеш от пътя. Там има някакъв знак, където едно време пътят се е разклонявал към долината. Пътеката много отдавна е била унищожена от катаклизъм и от нея не е останало нищо, освен купчини камънаци долу, но се вижда точно къде пътят излиза от развалините и продължава нататък. В далечината той изчезва в други руини. Искрен не може да е тръгнал натам. Но ти едва не последва паметта на пътя, за да намериш смъртта си. — Тя замълча и ме погледна строго. — По мое време… ти не си обучен достатъчно, за да правиш и малкото, което си вършил, камо ли да преодолееш това предизвикателство. Ако не си способен на повече… Сигурен ли си, че Искрен е жив — внезапно ме попита Кетъл. — Че сам се е спасил от това изпитание?

Реших, че един от двама ни трябва да престане да крие тайните си.

— Видях го в един сън на Умението. В град с хора, каквито срещнахме днес. Той си потопи ръцете в една вълшебна река и се пропи със сила.

— Проклета да съм — изруга Кетъл. На лицето й се изписа някаква смесица от ужас и благоговение.

— Днес не сме срещали никакви хора — възрази Славея. Не бях забелязал, че се е настанила до мен, докато не заговори. Подскочих, сепнат, че някой може толкова да се приближи до мен, без да го усетя.

— Всички, които някога са минавали по този път, са оставили нещо от себе си в него. Твоите сетива са притъпени за тези призраци, но Фиц върви тук гол като новородено. И е също толкова наивен. — Кетъл се отпусна на одеялото си и всички бръчки на лицето й станаха още по-дълбоки. — Как може такова дете да е Катализатора — без да се обръща към никого, попита тя. — Та ти не знаеш как да се спасиш от себе си. Как ще спасиш света?

Шутът се надигна от мястото си и хвана ръката ми. От това успокоително докосване в мен потече нещо като сила. Говореше спокойно, ала думите му се врязаха дълбоко в съзнанието ми.

— В пророчествата никога не се е обещавала опитност. Само упорство. Какво казва Белия Колум? „И дойдоха те като капки дъждовни по каменните кули на времето. Ала във времето винаги устоява дъждът, не кулата.“ — Той стисна ръката ми.

— Пръстите ти са студени като лед — отбелязах, когато ме пусна.

— Страшно ми е студено — потвърди шутът, сви колене към гърдите си и ги обгърна с ръце. — Студено ми е и съм уморен. Но съм упорит.

Вдигнах поглед и видях, че Славея се усмихва многозначително. Богове, колко се ядосах!

— В раницата си имам самодивско биле — казах на шута. — Освен сила, то дава и топлина.

— Самодивско биле — намръщи се Кетъл, като че ли това бе нещо отвратително. Но след кратък размисъл възбудено прибави: — Всъщност може би идеята е добра. Да. Чай от самодивско биле.

Когато извадих билката от раницата си, старицата я грабна от ръцете ми, сякаш можех да се порежа с нея. После си замърмори нещо под нос, докато отмерваше малки дози в чашите ни.

— Виждала съм на какви дози се подлагаш — укоризнено ми рече тя и сама запари чая. В чашите на Кетрикен и Славея, както и в своята, не сложи самодивско биле.

Отпих от горещата течност и първо усетих горчивото парване на билката. После топлината стигна до стомаха ми и се разля по цялото ми тяло. Погледнах шута и видях, че се отпуска в прегръдките на билката — очите му заискриха от нея.

Кетрикен бе извадила картата и се мръщеше над нея.

— Ела да видиш нещо, Фицрицарин — неочаквано заповяда кралицата. Заобиколих мангала и седнах до нея. Още не се бях настанил, когато тя започна. — Мисля, че сме тук. — Тя докосна с показалец първия обозначен разклон на пътя. — Искрен ми каза, че ще обиколи и трите места, посочени на картата. Предполагам, че по време на създаването й разклонението, по което тази вечер ти едва не тръгна, е било непокътнато. Вече го няма. Отдавна. Как смяташ, че е постъпил Искрен, когато е стигнал дотук?

Замислих се.

— Той е прагматичен човек. Мястото, до което води вторият път, изглежда на не повече от три-четири дни оттук. Възможно е да е потърсил Праотците първо там. А краят на третия е на… хм, на седем дни оттук. Според мен е решил, че ще е най-бързо първо да отиде на тези две места. После, ако не успее там, може да се върне тук и да опита да се спусне до… до каквото е останало долу.