Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Известно време обикалях из града. На всяка пряка продължавах по най-широката улица и скоро разбрах, че постоянно се спускам надолу. Мирисът на река се усилваше. Веднъж седнах да си отдъхна на ръба на голям кръгъл басейн, в който някога трябва да беше бликал фонтан. Градът мигом отново оживя. Появи се един пътник, който напои коня си в сухия басейн. Беше толкова близо до мен, че можех да протегна ръка и да го пипна. Той изобщо не ме забеляза. Направи ми впечатление странната му премяна и необичайната форма на седлото му. Покрай мен минаха няколко жени — приказваха си и тихо се смееха. Дългите им прави одежди се спускаха от раменете им и шумоляха около прасците им. Всички носеха гъстите си коси свободно разпуснати, стъпките им отекваха по калдъръмената улица. Когато се изправих да ги заговоря, те изчезнаха заедно със светлината.

Още два пъти разбуждах града, преди да разбера, че за да го направя, само трябва да докосна някоя от обсипаните с кристали стени. Това изискваше много кураж от моя страна, ала започнах да вървя, като провлачвах пръсти по сградите. Беше нощ и тихо валеше сняг. Преминаващите по улиците каруци не оставяха следи в него. Чувах затръшване на отдавна изгнили врати, виждах хора леко да крачат над дълбоко дере, изровено по една от улиците от някаква вилняла в миналото дъждовна буря. Бе ми трудно да не обръщам внимание на тези призраци, когато те високо се поздравяваха един друг. Всъщност пренебрегнатият и невидимият бях аз.

След известно време стигнах до широка черна река, чиято гладка повърхност отразяваше звездната светлина. В нея навлизаха няколко призрачни вълнолома. Наблизо бяха пристанали два огромни кораба. По палубите им сияеха светлини. На кея чакаха да бъдат натоварени бъчви и бали. Група хора играеха на някаква хазартна игра и в момента шумно се оспорваше нечия честност. Те бяха облечени различно от моряците, които идваха в Бък, и езикът им беше друг, ала ми се стори, че във всичко останало си приличат. Докато ги наблюдавах, се развихри юмручен бой и се превърна във всеобщо сбиване. Но щом прозвуча свирката на нощната стража, скандалджиите мигом се пръснаха.

Откъснах ръка от стената. За миг спрях в снежния мрак и изчаках очите ми да се приспособят. Изчезнаха корабите, изчезнаха вълноломите и моряците. Ала тихата черна вода продължаваше да тече и от повърхността й се вдигаше пара в студения въздух. Запътих се натам и усетих, че настилката под краката ми отново става неравна и разбита. Водите на тази река многократно бяха заливали улицата, без никой да им се противопостави. Когато застанах с гръб към брега и отправих поглед към очертанията на нощния град, видях бледите силуети на съборени сгради и рухнали стени. Отново се пресегнах наоколо и отново не усетих живот.

Обърнах се към реката. Нещо в общото разположение на града човъркаше паметта ми. Не бе точно на това място, знаех го, но бях сигурен, че тъкмо в тази река бях видял Искрен да потапя ръце и да ги изважда сияещи от магия. Предпазливо закрачих по изровения калдъръм и се спуснах до самия бряг. Приличаше на вода, миришеше на вода. Приклекнах и се замислих. Бях чувал истории за басейни с катранена тиня, покрита с вода. Отлично знаех, че маслото плува по повърхността на водата. Може би под черната вода течеше друга река, река от сребърна магия. Може би някъде наблизо се намираше притокът от чисто Умение, което бях видял в съня си.

Свалих си ръкавицата, докоснах водата с длан и усетих ледената й целувка. Напрегнах сетива и се опитах да определя дали под повърхността има Умение. Нищо. Но може би, ако потопях ръка до лакътя, кожата ми щеше да заблести от сила. Осмелих се да го направя.

Ала куражът ми стигна само дотам. Аз не бях Искрен. Познавах силата на неговото Умение и бях видял до каква степен потопяването в магията поставя на изпитание волята му. Не можех да се сравнявам с него. Той сам бе изминал пътя на Умението, а аз… Мислите ми се върнаха към тази загадка. Кога бях напуснал пътя на Умението и спътниците си? Може би изобщо не ги бях напускал. Може би всичко това беше сън. Пресегнах се и наплисках лицето си със студена вода. Не се почувствах различно. С нокти одрасках до болка бузите си. Отново нищо. Това само ме накара да се зачудя дали мога да сънувам болка. Не бях открил отговори в този странен мъртъв град, а само още въпроси.

Решително се запътих натам, откъдето бях дошъл. Видимостта бе слаба и лепкавият сняг бързо заличаваше стъпките ми. Неохотно докоснах с пръсти една каменна стена. Така щеше да ми е по-лесно да намеря пътя, защото в живия град имаше повече особености, отколкото в студените му останки. И все пак, докато бързах по снежните улици, се питах кога са били тук всички тези хора. Дали виждах събития от нощ преди сто години? Дали ако дойдех още веднъж, щях да видя да се разиграват същите събития, или щях да присъствам на друга нощ от историята на града? Дали тези сенки на някогашни хора се възприемаха като живи, дали аз бях странна студена сянка, която се плъзгаше през живота им? Насилих се да престана да си задавам въпроси, чиито отговори нямаше откъде да узная. Трябваше да се върна там, откъдето бях дошъл.