Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Денят на заминаването беше хубав, освежаващо студен, небесата бяха ясно сини. Верен на думата си, Искрен бе ограничил свитата си до минимум. На сутринта след съвета бяха пратени конни вестоносци. Те щяха да се движат пред него и да уреждат снабдяването с провизии и подслон в градовете, през които щеше да мине. Това щеше да му позволи бързо и лесно да прекоси Шестте херцогства.

Аз единствен не се сбогувах с Искрен. Той остана в ума ми, малък и тих като семе, очакващо пролетта. Почти също толкова незабележим, колкото Нощни очи. Кетрикен бе решила да го изпрати от мразовитите стени на Градината на кралицата. Беше се простила с него по-рано и бе избрала това място, за да не привлече вниманието, ако се разплаче. Стоях до нея и понасях вибрациите на онова, което през последната седмица бяха споделили двамата с Искрен. Едновременно се радвах за нея и ми се свиваше сърцето, защото така бързо й отнемаха онова, което съвсем скоро беше намерила. Коне и мъже, товарни животни и знамена, най-сетне се скриха от поглед зад хълмовете. И тогава усетих нещо, от което ме побиха тръпки. Тя се пресегна към него с Осезанието. Съвсем слабо, да, ала достатъчно, та някъде в сърцето ми Нощни очи да се сепне и с пламнали очи да попита: „Какво става?“

„Нищо. Нищо, свързано с нас — казах му аз. — Скоро ще отидем на лов, братко. Отдавна не сме го правили.“

Няколко дни след заминаването им почти отново заживях собствен живот. Бях се ужасявал от мига на раздялата с Бърич. Разбирах какво го кара да последва престолонаследника, но без него се чувствах незащитен. Това ми говореше много неща за самия мен, неща, които не желаех да узнавам. Ала в същото време с Нощни очи най-сетне бяхме свободни открито да използваме Осезанието. Посрещах почти всеки изгрев с него на километри от замъка. В дните, когато търсехме претопени, яздех Сажда, но тя не се чувстваше съвсем спокойно близо до вълка. След време претопените като че ли намаляха и не се насочваха към района на Бъкип. Вече можехме да ловуваме за удоволствие. Тогава ходех пеш, защото можехме повече да се наслаждаваме на компанията си. Нощни очи одобри физическото ми укрепване през лятото. Тази зима за пръв път, откакто Славен ме беше отровил, усетих, че отново използвам цялото си тяло и сила. Енергичните утрини на лов и нощите с Моли щяха да са достатъчен живот за всеки мъж. В тези прости неща има нещо, което носи абсолютно удовлетворение.

Предполагам, че ми се е искало животът ми винаги да е толкова прост и пълноценен. Опитвах се да не обръщам внимание на неща, които знаех, че са опасни. Задържалото се хубаво време, казвах си аз, щеше да осигури на Искрен добро начало на пътуването. Изхвърлих от ума си въпроси като този дали алените кораби ще ни нападнат, докато сме толкова незащитени. Избягвах и Славен, както и внезапните безкрайни празненства, които напълниха Бъкип с негови привърженици и караха факлите в Голямата зала да пламтят до късно всяка нощ. В замъка все по-често се усещаше присъствието на Ведра и Джъстин. Не можех да вляза в някоя стая, в която бяха и те, и да не ме пронижат стрелите на неприязънта им. Започнах да избягвам вечер общите помещения, където трябваше да се сблъскам или с тях, или с гостите на Славен.

Едва бяха изтекли два дни от заминаването на Искрен, когато чух слухове, че истинската цел на пътуването му била да търси Праотците. Не можех да обвиня за тях Славен. Избраниците на престолонаследника знаеха каква е действителната им задача. Бърич сам я бе открил. Щом беше успял той, защо да не можеше и друг? Оттук и мълвата. Ала когато чух две момчета да се смеят на „глупостта на крал Мъдрост и лековерието на Искрен“, предположих, че осмиването му е дело на Славен. Използването на Умението бе изисквало от престолонаследника пълно усамотяване. Хората се питаха какво прави толкова дълго сам в кулата си. Естествено, знаеха, че използва Умението, ала това беше прекалено безинтересна тема за клюките. Разсеяният му поглед, странните часове, в които се хранеше и почиваше, призрачното му присъствие в замъка, докато другите спяха — всичко това подхранваше слуховете. Дали си бе изгубил ума и се беше отправил на безумно пътуване? Разпространяваха се най-различни догадки и Славен им осигуряваше плодородна почва. Той намираше поводи за всевъзможни гощавки и събирания на благородниците. Крал Умен рядко се чувстваше достатъчно добре, за да присъства, а Кетрикен не обичаше компанията на остроумните негодници на Славен. Аз стоях настрани. Можех да мърморя само пред себе си и пред Сенч за разходите по тези празненства, след като Славен беше заявил, че почти нямало средства за експедицията на Искрен. Сенч само поклати глава.