Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Тя се замисли. Виждах, че все още трепери от ярост, ала поне ме слушаше. Пое си дъх. Усетих, че се успокоява.

— Ето защо той те остави тук, Фиц. За да ми посочваш тези неща.

— Какво? — Беше мой ред да се смая.

— Мислех, че знаеш. Сигурно си се питал защо той не те помоли да го придружиш. Защото аз го попитах на кого да се доверя като съветник. И той ми каза да разчитам на теб.

Нима Искрен бе забравил за съществуването на Сенч? После осъзнах, че Кетрикен сигурно не знае нищо за него. Искрен сигурно беше разбирал, че ще играя ролята на посредник. Усетих в себе си неговото съгласие. Сенч. Зад кулисите, както винаги.

— Хайде пак да помислим заедно — помоли ме тя. — Какво ще стане сега?

Имаше право. Това не бе изолиран случай.

— Ще имаме гости. Херцог Беърнс и неговите благородници. Херцог Жилав не е човек, който ще прати вестоносци с такова поръчение. Ще дойде лично и ще поиска отговори. И всички крайбрежни херцози ще слушат какво му се отговаря. Неговото крайбрежие е най-уязвимо.

— Тогава трябва да имаме нужните отговори — заяви Кетрикен и стисна очи. За миг притисна ръце към челото си, сетне към бузите си. Осъзнах колко й е трудно да се владее. „Достойнство — казваше си престолонаследницата, — спокойствие и рационалност.“ Тя дълбоко си пое дъх и отново ме погледна. — Отивам при крал Умен. Ще го разпитам за всичко. Ще го попитам какво възнамерява да прави. Той е крал. Трябва да утвърди положението си.

— Разумно решение — съгласих се аз.

— Трябва да отида сама. Ако дойдеш с мен, ако винаги си до мен, ще изглеждам слаба. Това може да даде хляб на слухове за разцепление на властта. Разбираш ли ме?

— Да. — Макар че копнеех лично да чуя какво ще й отговори Умен.

Кетрикен посочи картите и вещите, които бях подредил на масата.

— Имаш ли къде да ги прибереш на сигурно място?

В стаята на Сенч.

— Да.

— Добре. — Тя ми даде знак с ръка и осъзнах, че й препречвам пътя. Отдръпнах се настрани. Докато минаваше покрай мен, благоуханието й за миг ме обгърна. Коленете ми омекнаха и аз изругах съдбата, която пращаше смарагдите за възстановяването на къщи, вместо да украсяват тази изящна шия.

Ала в същото време с яростна гордост знаех, че ако в този момент ги поставя в ръцете й, Кетрикен ще настои да бъдат използвани за Брод. Пъхнах ги в джоба си. Навярно щеше да успее да възпламени гнева на крал Умен и той щеше да изтръска парите от джоба на Славен. Навярно когато се завърнех, тези смарагди все пак щяха да обгърнат топлата й кожа.

Ако се бе обърнала, Кетрикен щеше да види, че Фиц се изчервява от мислите на съпруга й.

Слязох в конюшнята. Винаги се бях успокоявал там и в отсъствието на Бърич до известна степен се чувствах задължен да се отбивам от време на време. Не че Хендс проявяваше някакви признаци да се нуждае от помощта ми. Ала когато този път наближих вратата на конюшнята, отпред имаше група мъже, които викаха гневно. Младо конярче се бе вкопчило в оглавника на огромен товарен кон. По-голямо момче го теглеше за юздата. Един мъж в цветовете на Тилт наблюдаваше борбата. Иначе спокойното животно бе настръхнало. Съвсем скоро някой щеше да пострада.

Незабавно се намесих, грабнах юздите от ръката на сепнатото момче и мислено се пресегнах към коня. Той не ме познаваше, но докосването ми го успокои.

— Какво става? — попитах конярчето.

— Дойдоха и изведоха Канара от яслата. Без изобщо да питат. Аз се грижа за него. Но те изобщо не ми обясниха какво правят.

— Имам заповед… — започна един мъж.

— В момента разговарям с друг — казах му и отново се обърнах към момчето. — Хендс оставил ли ти е нареждания за този кон?

— Само обичайните. — Конярчето преглътна сълзите си. Сега вече имаше могъщ съюзник и говореше по-уверено.

— Тогава няма нищо по-просто. Ще приберем коня, докато не получим други нареждания от Хендс. Никой кон не напуска бъкипската конюшня без знанието на управителя. — Момчето все още държеше оглавника на Канара. Подадох му юздите.

— Благодаря, господине — весело отвърна хлапето. Благодаря. Хайде, Канара. — После тръгна и конят спокойно го последва.

— Имам заповед да взема този кон. Херцог Таран Тилтски иска незабавно да бъде пратен по реката — сърдито изсумтя мъжът в тилтската униформа.

— Нима? А разбрал ли се е с управителя на конюшнята? — Бях сигурен, че не е.

— Какво става тук? — викна Хендс. Тичаше към нас. Ушите и бузите му бяха почервенели. Друг мъж щеше да изглежда смешно, но аз знаех, че при него това означава гняв.