Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Мъжът от Тилт изправи рамене и надменно заяви:

— Този човек и един от конярите ви ни попречиха да изведем конете си от конюшнята!

— Канара не е тилтски кон. Роден е в Бъкип. Преди шест години. Лично присъствах на раждането му — отбелязах аз.

Мъжът ме погледна снизходително.

— Не говоря на теб. Говоря с него. — И посочи с палец Хендс.

— Аз си имам име, господине — студено отвърна старият ми приятел. — Казвам се Хендс. Докато Бърич е с принца престолонаследник Искрен, аз го замествам като управител на конюшнята. И той си има име. Фицрицарин. От време на време ми помага. Той е от моята конюшня. Както и конярчето и конят. Що се отнася до вас, ако имате име, никой не ми го е съобщил. Не ми е известна причина за присъствието ви в моята конюшня.

Бърич добре бе обучил Хендс. Спогледахме се, после едновременно обърнахме гръб на мъжа и тръгнахме към конюшнята.

— Аз съм Ланс, коняр на херцог Таран. Този кон е продаден на моя херцог. И не само той, а още две кобили и един кон. Нося документите.

Бавно се обърнахме към него. Тилтският коняр извади някакъв свитък. Сърцето ми се сви при вида на червения восък с отпечатания на него елен. Изглеждаше истински. Хендс го взе, погледна ме и аз се приближих до него. Той имаше известна представа от четмо, ала беше доста муден. Бърич полагаше доста усилия да го научи, но четмото просто не му се удаваше. Надзърнах над рамото му.

— Всичко е съвсем ясно — каза мъжът и се пресегна за свитъка. — Да ви го прочета ли?

— Не си прави труда — отвърнах аз, докато Хендс навиваше пергамента. — Наистина е написано ясно. Подпечатал го е принц Славен. Но Канара не е негов кон. Кобилите и другият също са бъкипски коне. Може да ги продава единствено кралят.

— Принцът престолонаследник Искрен отсъства. Принц Славен го замества.

Поставих ръка на рамото на Хендс.

— Принцът престолонаследник Искрен наистина отсъства. Но не и крал Умен. Нито престолонаследницата Кетрикен.

Някой от тях трябва да подпечата документа за продажбата на кон от бъкипската конюшня.

Ланс грабна свитъка си, погледна печата и каза:

— В отсъствието на Искрен печатът на принц Славен би трябвало да ви е достатъчен. В края на краищата всеки знае, че през повечето време старият крал не е на себе си. А Кетрикен е, хм… не е от семейството. Та след като Искрен го няма, Славен е…

— Принц — казах отсечено. — Да се каже нещо друго за него е държавна измяна. Например че е крал. Или престолонаследник.

Оставих го да осъзнае загатнатата заплаха. Не го обвинявах пряко в измяна, защото тогава трябваше да умре. Дори надут задник като Ланс не заслужаваше да умре само защото повтаря онова, което несъмнено е казал господарят му. Той се опули.

— Не исках да…

— Нищо лошо не се е случило — уверих го аз. — Стига да не забравяш, че не можеш да купиш кон от човек, който не притежава кон! А това са бъкипски коне, собственост на краля.

— Разбира се — с треперещ глас потвърди Ланс. — Може би документът не е в ред. Сигурен съм, че има някаква грешка. Ще се върна при господаря си.

— Разумно решение — отново поел правомощията си, тихо го похвали Хендс.

— Да вървим тогава — изсумтя Ланс на конярчето си и го блъсна. Момчето ни изгледа гневно и тръгна след него. Не го обвинявах. Ланс бе от хората, които трябваше някъде да си излеят яда.

— Дали ще се върнат, как смяташ? — тихо попита Хендс.

— Иначе Славен трябва да върне парите на Таран.

Мълчаливо обмислихме тази вероятност.

— Така. Какво да правя, когато се върнат?

— Ако печатът е на Славен, нищо. Ако е на краля или престолонаследницата, трябва да му дадеш конете.

— Една от кобилите е жребна! — възрази Хендс. — Бърич има големи планове за жребчето. Какво ще ми каже, ако се върне и конете ги няма?

— Никога не бива да забравяме, че тези коне са на краля. Той няма да те обвини, че си изпълнил заповедта.

— Това не ми харесва. — Той тревожно ме погледна. — Струва ми се, че нямаше да се случи, ако Бърич беше тук.

— Грешиш, Хендс. Не се самообвинявай. Съмнявам се, че това е най-лошото, което ще се случи до края на зимата. Но ме извести, ако се върнат.

Хендс навъсено кимна и аз го оставих. Посещението ми в конюшнята беше провалено. Не исках да минавам между яслите и да се чудя колко коня ще останат до края на зимата.

Бавно прекосих двора, влязох в замъка и тръгнах към стаята си. На площадката спрях. „Искрен?“ Нищо. Усещах присъствието му, той можеше да ми съобщава волята си и понякога дори да ми предава мислите си. Но въпреки това всичките ми опити да се пресегна към него бяха неуспешни. Ако владеех Умението както трябва, това нямаше да се случи. Проклех Гален и всичко, което ми беше причинил. Бях притежавал Умението и той бе осакатил способностите ми.