Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Ами Ведра? Или Джъстин? Или който и да е от котерията? Защо Искрен не ги използваше, за да е в течение на събитията и да съобщава волята си?

Обзе ме вледеняващ ужас. Пощенските гълъби от Беърнс. Сигналните огньове, умелите в кулите. Всички начини за установяване на връзка в кралството като че ли не функционираха. Те трябваше да свързват Шестте херцогства в едно и да ни обединяват в кралство, а не в съюз на херцози. В тези тревожни времена повече от всякога имахме нужда от тях. Защо не действаха?

Запазих въпроса за Сенч и се помолих скоро да ме повика. Напоследък го правеше все по-рядко и ми се струваше, че не ми се доверява като някога. Е, нима аз също не го бях изолирал от своя живот? Навярно чувствата ми бяха само отражение на всички тайни, които бях скрил от него. Навярно това беше естествената сдържаност между убийци.

Стигнах до стаята си и видях Розмари.

— Трябвам ли ти? — попитах я.

Тя сериозно ми направи реверанс.

— Господарката престолонаследница Кетрикен иска да я посетите, когато ви е удобно.

— С други думи веднага, нали? — Опитах се да я накарам да се усмихне.

— Не. — Розмари ми се намръщи. — Казах „когато ви е удобно“. Не е ли правилно?

— Абсолютно. Кой те кара толкова усърдно да упражняваш обноските си?

Тя тежко въздъхна.

— Федрен.

— Значи вече се е върнал от лятното си пътуване, така ли?

— Преди две седмици, господине!

— Виж ти колко малко зная! Когато го видя, непременно ще му кажа колко правилно говориш.

— Благодаря ви, господине. — Забравила старателното си благоприличие, тя се пързулна по перилото, после чух леките й стъпки надолу като порой от изсипани камъчета. Обещаващо дете. Не се съмнявах, че Федрен ще я обучи за вестоноска. Това бе едно от задълженията му като писар. Отбих се в стаята си да си облека чиста риза, после слязох в покоите на Кетрикен. Почуках на вратата и Розмари ми отвори.

— Сега вече ми е удобно — казах й аз и този път бях възнаграден със сладката й усмивка.

— Влезте, господине. Ще съобщя на господарката, че сте тук. — Тя ми посочи един стол и се скри във вътрешната стая. Отвътре чух шепота на гласовете на придворните дами. През отворената врата ги зърнах да бродират и да си бъбрят. Кетрикен изслуша Розмари, после се извини на дамите и дойде при мен.

Погледнах я. Синята й рокля подчертаваше цвета на очите й. Есенната светлина се процеждаше през стъклото на прозорците и хвърляше отблясъци по златистата й коса. Бях я зяпнал, осъзнах аз, сведох очи и се поклоних.

— Ходил ли си наскоро при краля? — попита Кетрикен.

— От няколко дни не съм, милейди.

— Тогава те съветвам довечера да отидеш. Загрижена съм за него.

— Както желаете, милейди. — Зачаках. Не можеше да ме е повикала, за да ми каже само това.

След малко тя въздъхна.

— Фиц, самотна съм, както никога. Не може ли за малко да ме наричаш Кетрикен и да се отнасяш с мен като с човек?

Неочакваната промяна в тона й ме смути.

— Разбира се — отвърнах аз, ала гласът ми беше прекалено официален. „Опасност“ — прошепна Нощни очи.

„Опасност ли? Къде?“

„Това не е твоята женска. Това е женската на водача.“

Бе все едно да напипаш болен зъб с език. Тази мисъл ме потресе. Наистина имаше опасност, от която трябваше да се пазя. Това беше моята кралица, но аз не бях Искрен и тя не бе моя любима, колкото и учестено да биеше при вида й сърцето ми.

Но тя беше моя приятелка. Бе го доказала в Планинското кралство. Дължах й утехата, която си дават приятелите.

— Отидох при краля — каза Кетрикен, даде ми знак да седна и се настани от другата страна на камината. Розмари донесе столчето си и зае мястото си в краката на престолонаследницата. Въпреки че бяхме сами в стаята, Кетрикен сниши глас и се наведе към мен. — Направо го попитах защо не са ме повикали веднага след пристигането на вестоносеца. Въпросът ми като че ли го озадачи. Но преди да успее да отговори, влезе Славен. Бързаше, ясно се виждаше. Сякаш някой беше изтичал да му съобщи, че съм там, и той веднага е зарязал всичко друго, за да дойде.

Кимнах.

— Славен направи всичко възможно, за да не ми позволи да разговарям с краля. Вместо това настоя сам да ми обясни всичко. Каза, че довели вестоносеца направо в кралските покои и че той се натъкнал на него, когато дошъл да види баща си. Пратил момчето да си почине, докато той поговори с Умен. Двамата решили, че вече не може да се направи нищо. После кралят го пратил да го съобщи на момчето и събралите се благородници и да им обясни състоянието на хазната. Според Славен сме почти на ръба и трябвало да пазим всяко петаче. Беърнс сам ще трябва да се грижи за себе си, така ми каза. А когато го попитах дали жителите на Беърнс не са от народа на Шестте херцогства, ми отговори, че те винаги повече или по-малко се били отличавали. Било глупаво да очакваме, че Бък може да пази толкова дълго крайбрежие, при това толкова далеч на север от нас. Фиц, знаеш ли, че Вътрешните острови вече са отстъпени на пиратите?