Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Вечерта преди заминаването си Искрен ме повика в кабинета си.

— Ти не одобряваш това пътуване, нали? Смяташ го за глупаво — вместо поздрав рече той.

Трябваше да се усмихна. Престолонаследникът неволно бе изразил мислите ми.

— Прав сте. Имам сериозни съмнения — предпазливо се съгласих аз.

— Аз също. Но какво друго ми остава? Това поне е възможност наистина да направя нещо. Нещо друго, освен да седя в оная проклета кула и да се самоубивам с Умението.

През последните няколко дни Искрен старателно бе прерисувал картата на Кетрикен. Сега внимателно я нави и я пъхна в кожен калъф. Промяната, настъпила в него през последната седмица, ме удиви. Косата му продължаваше да е сива, тялото му беше изтощено и отпуснато от прекалено многото месеци седене. Ала се движеше енергично и откакто бе взето решението, двамата с Кетрикен всяка вечер почитаха Голямата зала. Беше удоволствие да ги гледаш как се хранят с апетит и остават на чаша вино, докато Меден или друг менестрел забавлява всички. Топлотата към Кетрикен бе друга страст, която престолонаследникът си възвърна. Когато бяха на масата, очите й рядко се откъсваха от лицето му. Докато менестрелите пееха, пръстите й винаги почиваха върху ръката му. Тя сияеше в негово присъствие като пламтяща свещ. Колкото и стени да вдигах в ума си, нямаше как да не усещам взаимната им наслада от споделените им нощи. Бях се опитал да се скрия от страстта им, като се потопя в Моли. Накрая изпитвах угризения, че Моли е много доволна от отново разгорялата се пламенност. Как щеше да се почувства, ако узнаеше, че желанието ми не е само мое?

Умението. Бяха ме предупреждавали за неговите преимущества и капани, за това, че може да изсмуче от човек всичко, освен жаждата за неговото използване. Ала никой не ми бе споменавал за това. В известен смисъл с нетърпение чаках Искрен да замине, за да мога пак да съм сигурен, че душата ми е единствено моя.

— Работата ви в онази кула не е по-маловажна. Ако хората можеха да разберат как се погубвате заради тях…

— Както го разбираш ти. Това лято с теб се сближихме, момко. Станахме по-близки, отколкото смятах, че е възможно. Не съм бил толкова близък с някого от смъртта на баща ти.

„По-близки, отколкото предполагате, милорд.“ Но не произнесох тези думи на глас.

— Така е.

— Искам да те помоля за една услуга. Всъщност за две.

— Знаете, че няма да ви откажа.

— Никога не го заявявай толкова лесно. Първата е да се грижиш за жена ми. Тя е помъдряла по отношение на живота в Бъкип, но все още е прекалено доверчива. Пази я.

— Винаги съм го правил и без да ме молите, милорд.

— И втората. — Той си пое дъх и въздъхна. — Искам да се опитам да остана и тук. В твоя ум. Докогато мога.

— Милорд… — Поколебах се. Искрен имаше право. Това не бе нещо, което с готовност щях да сторя. Ала вече се бях съгласил. Знаех, че е за доброто на кралството. Но за мен? И без това усещах, че силното присъствие на Искрен размива границите на същността ми. Не ставаше въпрос за връзка, която да продължи няколко часа или дни, а седмици и най-вероятно месеци. Зачудих се дали и при членовете на котериите е така, дали постепенно престават да имат личен живот. — Ами вашата котерия? — тихо попитах аз.

— Какво? — отвърна престолонаследникът. — Засега ги оставям в стражевите кули и на корабите. Могат да пращат съобщенията си на Ведра. Тя ще ги предава на Умен. Ако сметнат, че трябва да науча нещо, могат да се свържат с мен. — Той замълча за миг. — Чрез теб ще търся друга информация. Неща, които предпочитам да пазя в тайна.

„Вестите за престолонаследницата“ — помислих си. За това как Славен ще използва силите си в отсъствието на брат си. Клюки и интриги. От друга страна, незначителни неща. От друга — подробностите, които осигуряваха положението на Искрен. За хиляден път ми се прииска да мога винаги да използвам Умението си. Ако притежавах тази способност, нямаше да има нужда Искрен да ме моли за това. Щях да съм в състояние по всяко време да се пресягам към него. Но сега единствената ни възможност беше установената чрез физически контакт връзка, каквато бяхме използвали през лятото. С нейна помощ, когато пожелаеше, той можеше да научава какво става в Бъкип и да ми праща напътствията си. Колебаех се, ала вече знаех, че ще приема. От вярност към него и към Шестте херцогства. Не от жажда за Умението. Погледнах го.

— Съгласен съм.

— Отлично знаеш как започва — рече той. Това не бе въпрос. Просто вече се разбирахме от една дума. Искрен не изчака отговора ми. — Ще се опитам да не ти се натрапвам — обеща престолонаследникът. Приближих се до него. Той вдигна ръка и ме докосна по рамото. И отново беше с мен — съзнателно не го беше правил от онзи ден в кабинета си, когато ме бе помолил да крия мислите си.