Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Прибрах се в стаята си и се хвърлих на леглото. Искаше ми се да е нощ и да мога спокойно да ида при Моли. После си спомних за тайните си и ми бе отнето дори това приятно очакване. Скочих и широко отворих капаците на прозореца. Ала дори бурята ме измами.

Облаците се бяха разкъсали и през тях се процеждаше водниста слънчева светлина. Чернотата, която се кълбеше над морето, обещаваше, че тази отсрочка няма да трае дълго. Но засега вятърът и дъждът бяха спрели. Въздухът дори беше започнал да се затопля.

Нощни очи незабавно дойде в ума ми.

„Прекалено мокро е за ловуване. Водата покрива всеки стрък трева. Освен това е светло. Само хората са толкова глупави, че да ловуват денем.“

„Мързеливо псе“ — укорих го аз. Знаех, че се е свил на кълбо в бърлогата си. Усещах топлината в сития му корем.

„Може би довечера“ — предложи той и отново се унесе в сън.

Отдръпнах се от него и взех плаща си. Не ми се стоеше между четири стени. Излязох от замъка и се запътих към града. Гневът от решението на Умен за мен се сблъскваше със стъписването ми от ужасното му състояние. Вървях енергично, опитвах се да избягам от треперещите ръце на краля, от наркотичния му сън. Проклетият Уолас! Той ми бе откраднал моя крал. Моят крал ми беше откраднал моя живот. От дърветата капеше вода и се ронеха пожълтели листа. Птичките весело пееха, зарадвани от неочакваното прекъсване на пороя. Слънцето грееше по-ярко и караше всичко да искри. От земята се вдигаха уханни изпарения. Въпреки смута в душата ми красотата на деня ме развълнува.

Дъждът бе измил града. Озовах се сред оживените тълпи на пазара. Хората бързаха да направят покупките си и да се приберат преди бурята да връхлети отново. Любезните търговци и клиенти и добродушните разговори контрастираха на киселото ми настроение. Оглеждах се наоколо и изведнъж един ален плащ и качулка привлякоха вниманието ми. Дъхът ми секна. Моли можеше да носи слугинско синьо в замъка, но когато идваше на пазар, все още обличаше стария си червен плащ. Лейди Търпение несъмнено беше използвала затишието на бурята, за да я прати по задачи. Незабелязано я наблюдавах, докато упорито се пазареше за няколко пакета ароматизиран чай от Халкида. Обожавах предизвикателно вирнатата й брадичка. Видът й внезапно ме обнадежди.

Имах пари — платата ми от кораба. Купих четири ябълки, две кифлички със стафиди, бутилка вино и пушено месо. А също плетена чанта за покупките и дебело вълнено одеяло. Червено. Трябваше да приложа всички умения, които бях научил от Сенч, та Моли да не ме забележи. Още по-трудно бе да я проследя до шапкарката, откъдето тя купи копринени панделки, и да продължа след нея към Бъкип.

Настигнах я на един завой на пътя, скрит под сянката на дърветата. Моли ахна, когато изневиделица я грабнах на ръце. После я пуснах на земята и я целунах. Нямам представа защо целувката на открито под яркото слънце ми се стори съвсем различна. Зная само, че изведнъж забравих за всичките си грижи.

Изискано й се поклоних.

— Милейди ще ми направи ли честта да се присъедини към мен за малка гощавка?

— О, не мога — отвърна тя, ала очите й блеснаха. — Ще ни видят.

Престорено се заоглеждах, после я хванах за ръка и я задърпах настрани от пътя. Прескочихме един паднал дънер, заобиколихме някакви тръни и стигнахме до ръба на скалата, която се извисяваше над океана. Бързо се спуснахме долу на малкия пясъчен бряг.

Под надвисналите скали открихме почти сух пясък. Слънцето грееше с изненадваща топлина. Моли взе храната и одеялото и ми каза да наклада огън. Ала накрая именно тя успя да запали мокрите дърва. От солта те горяха със зелени и сини пламъци. Свалихме плащовете си. Беше невероятно хубаво да седя с нея и да я гледам под открито небе, докато слънцето хвърляше отблясъци по косата й и вятърът караше бузите й да руменеят. Беше чудесно да се смеем на глас, да сливаме гласовете си с крясъците на чайките, без страх, че ще събудим някого. Пихме виното от бутилката и ядохме с пръсти, после отидохме да измием лепкавите си ръце в морето.

Известно време се катерихме по скалите в търсене на съкровища, изхвърлени от бурята. Откакто се бях завърнал от Планините, не се бях чувствал толкова жив. Моли се бе превърнала в някогашното диво момиче от детството ми. Плитките й се разплетоха и косата й падаше по лицето й. Когато я подгоних, тя се подхлъзна и падна в една останала от прилива локва. Върнахме се до огъня, Моли си събу обувките и чорапите, за да ги изсуши, отпусна се на одеялото и се протегна.