Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Изведнъж ми хрумна блестящата идея да се съблечем.

Тя бе на друго мнение.

— Под одеялото има колкото пясък, толкова и камъни. Не искам да се върна със синини по гърба!

Наведох се към нея, целунах я и попитах:

— Нима не го заслужавам?

— Ти ли? Не, разбира се! — Моли неочаквано ме блъсна и аз се проснах по гръб. После дръзко се хвърли върху мен. — Но аз заслужавам!

Дивите искрици в очите й ме накараха да се задъхам. Скоро установих, че има право — и за камъните, и за това, че любенето си заслужава няколкото синини по гърба ми. Никога не бях виждал нещо по-възхитително от синьото небе, зърнато през водопада на косите й.

После тя остана отгоре ми и задрямахме на сладкия студен въздух. По някое време Моли разтреперано се надигна и се облече. Неохотно я наблюдавах как завързва блузата си. Мракът и светлината на свещите винаги бяха скривали страшно много неща от мен. Тя забеляза смутеното ми изражение и ми се изплези, после спря. Опашката ми се беше развързала. Моли я пръсна около лицето ми, допря червения си плащ до челото ми и поклати глава.

— От теб щеше да излезе адски грозно момиче.

Изсумтях…

— И като мъж не съм първа хубост.

Моли се нацупи.

— Не си грозен. — После замислено прокара показалец по мускулите на гърдите ми. — Онзи ден в перачницата някои разправяха, че си бил най-хубавото нещо, излязло от конюшните след Бърич. Мисля, че е заради космите ти. Не са груби като на повечето бъкипски мъже.

— Бърич! — презрително заявих аз. — Да не искаш да кажеш, че жените го харесват?

Моли ме погледна дяволито.

— А защо не? Той е много добре сложен мъж, чист и с добри обноски. Има хубави зъби и какви очи само! Когато е сърдит, е страшен и малцина биха се опитали да му се изпречат на пътя в такива моменти. Перачките бяха единодушни, че ако се озове в постелите им, няма да бързат да го изгонят.

— Но няма такава вероятност — отбелязах аз.

— Няма — съгласи се тя. — И за това бяха единодушни. Само една твърдеше, че го е имала, и призна, че тогава бил много пиян. Било на пролетното празненство. — Моли ме погледна и се засмя на смаяното ми изражение. — Точните й думи бяха — закачливо продължи тя, — „Добре е използвал времето, прекарано сред жребците, за да се научи на техните обичаи. Цяла седмица имах следи от зъбите му по раменете си.“

— Невъзможно — заявих аз. Ушите ми пламнаха заради Бърич. — Той никога не би се отнесъл зле с жена, колкото и да е пиян.

— Глупачето ми! — Моли поклати глава и гъвкавите й пръсти отново се заеха да сплитат косата й. — Никой не казва, че се е отнесъл зле с нея. — Тя ме погледна престорено свенливо. — И никой не е недоволен.

— Все пак не вярвам — упорствах аз. Бърич? И на жената й беше харесало?

— Наистина ли има белег с формата на полумесец тук? — Моли постави ръка високо на хълбока ми и ме изгледа изпод мигли.

Зяпнах.

— Не мога да повярвам, че онази жена е говорила за такива неща — казах накрая.

— В перачницата не се говори за почти нищо друго — спокойно каза Моли.

Прехапах си езика, после любопитството ми надделя и попитах:

— А какво разправят за Хендс? — Когато работехме заедно в конюшнята, хвалбите му винаги ме бяха удивлявали.

— Че има много красиви очи и мигли, но всичко останало има нужда от къпане. И много търкане.

Весело се засмях. Знаех какво ще му кажа следващия път, когато започне да ми се хвали.

— Ами за Славен?

— Славен. Хм. — Тя замечтано ми се усмихна, после се засмя на намръщеното ми лице. — Не обсъждаме принцовете, мили. Спазваме известно благоприличие.

Отново я притеглих към себе си и я целунах. Тя притисна тялото си към моето и се отпуснахме под синьото небе. Изпълни ме спокойствие, каквото отдавна не бях изпитвал. Знаех, че нищо никога няма да е в състояние да ни раздели — нито плановете на краля, нито капризите на съдбата. Най-сетне изглеждаше, че е настъпил подходящият момент да й разкажа за проблемите си с Умен и Мигновена. Моли мълчаливо ме изслуша, докато й описвах глупостта на кралския план и неловкото положение, в което ме поставяше той. Не ми хрумна, че съм пълен идиот, докато не усетих топла сълза да капва и да се плъзва по шията ми.

— Моли? — изненадано казах аз и се надигнах, за да я погледна. — Какво има?

— Какво има ли? — изхлипа тя. — Лежиш до мен и ми разказваш, че си вречен на друга. И после ме питаш какво има?!

— Единствената, на която съм вречен, си ти — твърдо отвърнах аз.

— Не е толкова просто, Фицрицарин. — Очите й бяха сериозни. — Какво ще направиш, когато кралят ти каже, че трябва да я ухажваш?