Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Може би ще престана да се къпя.

Надявах се, че ще я разсмея. Вместо това тя се отдръпна от мен и ме погледна. Цялата скръб на света се беше събрала в очите й.

— Нямаме никакъв шанс. Никаква надежда.

Сякаш за да потвърди думите й, небето над нас внезапно помръкна и се надигна вихър. Моли скочи, грабна плаща си и го изтупа от пясъка.

— Ще ни навали. Отдавна трябваше да съм се прибрала в Бъкип. — Говореше безизразно, като че ли тези две неща бяха единствените й грижи.

— Моли, ще трябва да ме убият, за да ми попречат да съм с теб — гневно казах аз.

Тя събра покупките си.

— Говориш като дете, Фиц. Глупаво упорито дете. — Първите дъждовни капки закапаха с трополене като падащи камъчета. Бях онемял. Не можех да се сетя за нещо по-лошо, което можеше да ми каже.

Вдигнах червеното одеяло и го изтупах. Тя се уви в плаща си.

— По-добре да не се връщаме заедно — каза Моли и се повдигна на пръсти, за да ме целуне по бузата. Не можех да реша на кого повече се сърдя: на крал Умен за цялата тази бъркотия или на Моли, че й вярва. Не отвърнах на целувката й. Тя не каза нищо и бързо си тръгна.

Цялата ми радост от следобеда помръкна. Съвършените лъскави мидени черупки се превърнаха в строшени парченца под краката ми. Прибрах се вкъщи, без да обръщам внимание на вятъра и дъжда. Не бях завързал косата си и кичурите лепнеха по лицето ми. Мокрото одеяло смърдеше на вълна и пускаше червена боя по дланите ми. Качих се в стаята си и се изсуших, после се позабавлявах, като приготвих идеалната отрова за Уолас. Отрова, която щеше да му разкъса червата, преди да го убие. Когато прахът бе готов, го увих в хартия, седнах и вперих очи в него. Известно време си мислех дали сам да не го изпия. После взех игла и конец и уших джобче под маншета си, където да нося отровата. Зачудих се дали някога ще я използвам. Съмненията ми ме накараха повече от всякога да се почувствам страхливец.

Не слязох на вечеря. Не се качих при Моли. Отворих капаците на прозореца и оставих бурята да плиска дъжд по пода. Огънят угасна. Не запалих свещите. Когато Сенч отвори тайната врата, не му обърнах внимание. Седях на пода до леглото и гледах дъжда.

След известно време чух колебливи стъпки по стълбището. Сенч се появи като призрак в тъмната ми стая. Изгледа ме, после отиде да затвори капаците и докато закачаше кукичките, ядосано ме попита:

— Имаш ли представа какво течение става горе в стаята ми? — След като не отговорих, той вдигна глава и подуши въздуха точно като вълк. — С листа от банел ли си работил? Нали не си направил нещо глупаво, Фиц?

— Глупаво ли? Аз? — Засмях се.

Сенч се наведе и се вгледа в лицето ми, после каза:

— Ела горе в стаята ми.

Хвана ме за ръка и тръгнах с него.

Веселата стая, пращящият огън, плодовете на масата — всичко това бе в такова противоречие с чувствата ми, че ми се прииска да започна да троша наред. Вместо това го попитах:

— Има ли нещо по-лошо от това да се сърдиш на хората, които обичаш?

Той помълча, после отвърна:

— Да видиш как любимата ти умира. И да изпитваш гняв, но да не знаеш накъде да го насочиш. Мисля, че това е по-лошо.

Строполих се на един стол.

— Умен възприема навиците на Славен. Димче. Блатна мирта. Само Ел знае още какво има във виното му. Тази сутрин без опиати започна да трепери, после ги изпи смесени във виното си, напълни си дробовете с димче и заспа пред очите ми. След като пак ми каза, че за свое добро трябвало да ухажвам Мигновена и да се оженя за нея. — Не се съмнявах, че Сенч вече знае всичко, което му казвах.

Погледнах го в очите.

— Обичам Моли. Казах на Умен, че обичам друга. И той въпреки това настоява да се оженя за Мигновена. Попита ме как не мога да проумея, че ми мисли доброто. Как не може да разбере, че искам да се оженя за жената, която обичам?

Сенч се замисли.

— Обсъждал ли си въпроса с Искрен?

— Каква полза? Той не успя да спаси дори себе си от брака с жена, която не желае. — Почувствах, че предавам Кетрикен с тези думи. Но знаех, че това е самата истина.

— Какво ще кажеш за чаша вино? — меко попита Сенч. — Може да те успокои.

— Не.

Той вдигна вежди.

— Не. Благодаря. След като сутринта видях как Умен се „успокоява“ с вино… Никога ли не е бил млад този човек?

— Някога беше много млад. — Сенч си позволи за миг да се усмихне. — Може би си спомня, че родителите му избраха за негова жена Постоянство. Той не я ухажва доброволно, нито с радост се ожени за нея. Едва след смъртта й осъзна колко дълбоко я е заобичал. От друга страна, сам избра Желана и изпитваше трескава страст към нея. — Сенч замълча. — Не искам да говоря лошо за мъртвите.