Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Шутът се бе върнал с виното. Забелязах, че пълни бокала само до половината и че кралят го взема с две ръце. Усетих мирис на непознати билки. Ръбът на чашата два пъти изтрака в зъбите на Умен преди той да го спре с устни. Кралят жадно отпи, преглътна и за миг остана неподвижен със затворени очи, сякаш се вслушваше в нещо. Когато отново ме погледна, като че ли се озадачи. После каза:

— Ще се погрижа да получиш титла и земя, която да управляваш. — Вдигна бокала и отново отпи. Известно време просто топлеше ръцете си с него и замислено ме гледаше. — Искам да ти напомня, че Жилав те смята за подходяща партия за дъщеря си, което изобщо не е за пренебрегване. Той няма колебания относно произхода ти. Мигновена ще дойде при теб със собствена титла и имения. Това ми дава възможност да се погрижа ти също да получиш такива. Желая ти само доброто. Толкова ли е трудно да го проумееш?

Въпросът ми позволи да говоря свободно. Поех си дъх и се опитах да му обясня.

— Зная, че ми желаете доброто, милорд. И съм наясно с честта, която ми оказва херцог Жилав. Лейди Мигновена е изключително красива дама. Но не ми е по сърце.

Лицето му помръкна.

— Ето че пак говориш като Искрен — сърдито ме укори той. — Или като баща си. Струва ми се, че са закърмени с инат от майчината си гръд. — Кралят вдигна бокала и го пресуши. После се отпусна на стола си и поклати глава. — Шуте, още вино, моля те.

— Чувам слухове — продължи той, след като шутът взе чашата му. — Славен ми ги носи и ми ги шепне като някоя готвачка. Все едно кокоше кудкудякане. Или кучешки лай. — Шутът покорно напълни бокала, ала неохотата му личеше във всеки мускул на мършавото му тяло. Уолас се появи, сякаш призован с вълшебство, досипа димче в кадилницата, раздуха въгленчето с внимателно свити устни, докато от билките се вдигне дим, и се оттегли. Умен се наведе към дима, вдиша го, леко се закашля, после пак вдиша и се отпусна на стола си. Шутът мълчаливо стоеше и чакаше с виното му.

— Славен твърди, че въртиш любов с някаква слугиня. Че дръзко я преследваш. Е, всички мъже са били млади. И всички слугини. — Той взе бокала и отпи. Стоях пред него и се мъчех да запазя спокойствие. Предателските ми длани обаче трепереха. Копнеех да скръстя ръце на гърдите си, за да ги спра, но продължих да стоя неподвижно. Опитвах се да не смачкам малкия свитък, който държах.

Крал Умен остави бокала на масичката до стола и тежко въздъхна.

— Фицрицарин.

Вцепенено стоях пред него и чаках. Клепачите му натежаваха. Накрая се затвориха. После леко се повдигнаха. Главата му се клатушкаше.

— Ти имаш гневния език на Постоянство — измърмори той. — Клепачите му пак натежаха. — Искам да ти направя добро. — След малко от отпуснатите му устни се разнесе хъркане. Продължавах да стоя пред него и да го гледам. Моят крал.

Когато най-после откъснах очи от него, видях единственото нещо, което можеше да ме хвърли в още по-голям смут. Притиснал колене към гърдите си, шутът мрачно се свиваше в нозете на краля. И яростно ме наблюдаваше. В безцветните му очи напираха сълзи.

Избягах.

Когато се върнах в стаята си, нервно закрачих пред огнището. Чувствата ми ме плашеха. Насилих се да се успокоя, седнах и извадих перо и хартия. Написах кратко официално благодарствено писмо на дъщерята на херцог Жилав, внимателно го навих и го запечатах. Станах, пооправих си ризата, пригладих косата си, после хвърлих свитъка в пламъците.

Отново седнах. Написах писмо на Мигновена, плахото момиче, което бе флиртувало с мен на масата и беше стояло с мен на скалите в напразно очакване на моята реакция. Благодарих й за свитъка. И й разказах за лятото си. За това как греба на кораба, ден след ден. За несръчността ми с меча, която бе направила брадвата мое оръжие. С безмилостни подробности й разказах за първата ни битка и за ужасното си състояние след нея. За това как бях седял вцепенен от ужас на греблото, докато аленият кораб ни атакуваше. Пропуснах да спомена за белия кораб, който бях видял. Свърших с признание, че от време на време все още ме измъчват пристъпи на треперене в резултат от продължителната ми болест в Планините. Внимателно прочетох писмото и доволен, че съм се представил като обикновен гребец, неудачник, страхливец и инвалид, го навих и го завързах с нейната жълта панделка. Не го запечатах. Не ме интересуваше кой ще го прочете. Тайно се надявах херцог Жилав да му хвърли един поглед и да й забрани изобщо да споменава името ми.

Когато повторно почуках на кралската врата, Уолас отвори с обичайното си мрачно неудоволствие, взе свитъка така, като че ли се е омърсил с нещо, и рязко затвори вратата. По обратния път обмислях кои три отрови да му дам, ако имам такава възможност. Това беше по-лесно, отколкото да мисля за краля.