Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Значи приемаш подаръци от Славен, така ли? — студено я попитах аз. — От мен не приемаш парите, които честно съм спечелил, но взимаш накити от този…

Олюлях се на ръба на измяната, ала не успях да намеря дума, с която да изразя мнението си за него.

Тя присви очи и бе мой ред да се отдръпна.

— Какво трябваше да му кажа? „Не, господине, не мога да приема вашия дар, докато не се омъжите за мен“ ли? Отношенията ми със Славен не са такива, каквито са с теб. Това е подарък от клиент, каквито често получават добрите занаятчии. Защо смяташ, че ми ги подари? В замяна на услугите ми ли?

Продължихме да се гледаме и след малко успях да й се извиня. Тя прие извинението ми. Но сетне допуснах грешката да предположа, че й ги е подарил само защото е знаел, че така ще ме ядоса. И тогава Моли попита откъде Славен може да знае за връзката ни и дали имам толкова лошо мнение за работата й, че да не е достойна за такъв подарък. Достатъчно е да кажа, че през малкото време, което ни бе останало, се сдобрихме. Но после се върнах на кораба толкова самотен, все едно изобщо не бях се виждал с нея.

През часовете, когато гребях и се опитвах да не мисля за абсолютно нищо, често усещах, че ми липсват Търпение и Лейси, Сенч, Кетрикен и дори Бърич. В малкото случаи през това лято, когато успях да се отбия при нашата престолонаследница, винаги я заварвах в градината на покрива на кулата. Мястото беше красиво, ала въпреки всичките й усилия нямаше нищо общо с другите бъкипски градини. Тя бе прекалено планѝнка, за да стане като нас. В подредбата на растенията й имаше подчертана простота. Беше поставила обикновени камъни и клони, изхвърлени от морето, които се открояваха на фона на саксиите със строга красота. Там можех спокойно да размишлявам, но това не бе място да се наслаждаваш на топлия летен вятър, а подозирах, че Искрен си го спомня точно така. Кетрикен се занимаваше с градината и й се радваше, ала тя не я обвърза с мъжа й, както се бе надявала. Самата престолонаследница беше красива, както винаги, но сините й очи винаги бяха замъглени от сивите облаци на тревогата. Веждите й често бяха свъсени и когато лицето й се отпускаше, човек виждаше светлите линии, останали недокоснати от слънцето. През часовете, които прекарвах там с нея, тя обикновено освобождаваше повечето си придворни дами и ме разпитваше за „Руриск“ също толкова подробно, колкото и самият Искрен. Когато свършвах разказите си, Кетрикен стискаше устни и отправяше поглед към хоризонта. Веднъж в края на лятото се осмелих да се приближа до нея в такъв момент и да я помоля да ме извини, защото трябва да се върна на кораба. Кетрикен сякаш не ме чу.

— Трябва да има решение — рече тя. — Не може вечно да продължава така. Трябва да има начин.

— Скоро ще започнат есенните бури, милейди. Сланата вече попари някои от увивните ви растения. Бурите никога не закъсняват много след първите студове и с тях идва мирът.

— Мирът ли? Ха! — презрително изсумтя Кетрикен. — Какъв мир, когато лежиш буден и се чудиш коя ще е следващата жертва, къде ще нападнат догодина? Това не е мир. Това е изтезание. Трябва да има начин да сложим край на алените кораби. И аз възнамерявам да го открия.

Думите й прозвучаха почти като заплаха.

Кралят най-сетне ме повика. Верен на обещанието си, от онзи следобед не бях ходил при него. Все още ме глождеше горчивината от уговорката му с херцог Жилав за нас с Мигновена. Но не можех да не се подчиня на заповедта му, въпреки гнева, който продължаваше да кипи в мен.

Прати да ме повикат в една есенна утрин. Бяха изтекли поне два месеца, откакто за последен път се бях изправил пред него. Не бях обръщал внимание на наскърбените погледи, с които ме беше стрелкал шутът при срещите ни, и бях отклонявал случайните въпроси на Искрен защо не посещавам кралските покои. Не беше трудно. Уолас все още вардеше вратата му като змия и лошото здраве на краля не беше тайна за никого. Вече не допускаха никого при него преди пладне. Затова си казах, че това утринно повикване предвещава нещо важно.