Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Ето един, който идва при нас! — извика мъжът на някого и вдигна ръка. Посочи право към мен, отново се засмя и усетих, че сърцето ми се свива в гърдите. Ужасният му поглед се впиваше в мен така, сякаш бях единствената му плячка от целия екипаж. Виждах го, ала не можех да го усетя. „Там! Там!“ — изкрещях аз, а може би Умението, което никога не бях можел да контролирам, беше пратило думата в главата ми. Не получих отговор. Нито от Искрен, нито от Нощни очи, от никого. Бях сам. Целият свят се бе смълчал. Другарите ми от екипажа викаха ужасено, но аз не ги чувах. Тях вече ги нямаше. Нямаше никого. Нито чайки, нито риба в морето, абсолютно никакъв живот, докъдето стигаха сетивата ми. Човекът с плаща се наведе напред, обвинително насочил показалец към мен. Смееше се. Бях сам. Самотата ми бе непоносимо пълна. Обгръщаше ме, увиваше се около мен и започваше да ме задушава.

Отблъснах я.

С инстинкт, който не знаех, че притежавам, използвах Осезанието, за да я отблъсна колкото можех по-силно. Физически аз бях онзи, който политна назад в краката на другите гребци. Видях фигурата на другия кораб да се олюлява и да се прекатурва през перилата. Плисъкът не беше силен, но друг не последва. Дори мъжът да бе изплувал на повърхността, аз не го забелязах.

Нито пък имах време. Аленият кораб се блъсна в средата на корпуса ни, строши греблата и събори гребците. Островитяните надаваха самоуверени викове, подиграваха ни се и се смееха, докато скачаха на нашата палуба. Припряно се изправих и грабнах брадвата. Наоколо другите също идваха на себе си. Не бяхме готови за битка, но вече не бяхме и вцепенени от страх. Посрещнахме нападателите със стомана и сражението започна.

На света няма толкова тъмно място, колкото откритото море през нощта. В мрака не можех да отлича другар от враг. Някой се нахвърли върху мен. Сграбчих го за кожените ремъци на бронята, съборих го и го удуших. След вцепенението, което ме беше обзело за кратко, изпитвах свирепо облекчение от ужаса му, докато се мяташе в ръцете ми. Мисля, че свърши бързо. Когато се изправих, другият кораб се отдалечаваше от нас само с половината от гребците си. Боят на нашата палуба продължаваше, но пиратите изоставиха хората си. Капитанът ни извика да ги довършим и да се отправим след кораба. Излишна заповед. Когато ги избихме и ги изхвърлихме в морето, другият кораб беше изчезнал в мрака. Джъстин лежеше на палубата, полуудушен, пребит, жив, ала неспособен да се свърже с Искрен. А и греблата ни от едната страна бяха строшени. Докато разпределяхме и потапяхме здравите във водата, капитанът ругаеше и ни подканяше да бързаме, но вече бе късно. Той ни извика да запазим тишина, ала не се чуваше и виждаше нищо. Изправих се и се огледах. Черна вода. Нито следа от другия кораб. Но още по-странни бяха думите ми:

— Белият кораб беше закотвен. Но и него го няма!

Другарите ми се обърнаха да ме погледнат.

— Какъв бял кораб?

— Какво ти става, Фиц?

— Ален кораб, момко, бихме се с ален кораб.

— Не говори за бял кораб — прошепна ми Нонге. — Да видиш бял кораб е все едно да видиш собствената си смърт. Носи нещастие.

Отворих уста да възразя, че наистина съм видял кораб, а не гибелно видение. Той поклати глава, извърна се и впери очи в тъмната вода. Затворих уста и бавно седнах. Никой друг не го беше видял. Нито някой от другите споменаваше за ужасния страх, който ни бе вцепенил и беше превърнал бойните ни планове в паника. Когато се върнахме в града, в кръчмите се разказваше, че сме се натъкнали на врага, влезли сме в битка и аленият кораб е избягал. Нямаше никакви други свидетелства за този сблъсък, освен строшените гребла, няколкото рани и островитянската кръв по палубата ни.

Когато се посъветвах с Искрен и Нощни очи, установих, че нито един от двамата не е видял нищо. Престолонаследникът ми каза, че съм го изключил още щом сме забелязали другия кораб. Нощни очи обидено призна, че напълно съм се затворил и за него. Нонге не искаше да ми разкаже нищо за белите кораби — той и без това не бе много разговорлив. По-късно открих свитък със стари легенди, в който се споменаваше бял кораб. В древния текст той беше представен като прокълнат съд, на който недостойните за морето души на удавени моряци вечно щели да се трудят под командването на безмилостен капитан. Бях принуден да прекратя всякакви разговори за това, иначе щяха да ме помислят за луд.

До края на лятото алените кораби избягваха „Руриск“. От време на време ги зървахме и ги преследвахме, ала не успявахме да ги настигнем. Веднъж имахме късмета да се натъкнем на един, който се връщаше от набег. Пиратите хвърлиха пленниците през борда, за да олекотят товара си, и ни избягаха. Спасихме деветима от дванадесетте нещастници и ги върнахме непретопени в селото им. Беше жалко за тримата, които се удавиха, преди да стигнем до тях, но всички бяхме единодушни, че това е по-милостива съдба от претопяването.