Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Искрен имаше много работа. Едва бяхме слезли от „Руриск“, когато на борда се качи нов екипаж, за да отплава пак за Острова на еленовия рог. Корпусът тежко потъна във водата от големия брой ратници и гребци. Искреновият трофей щеше да пристигне през нощта. Последваха ги други кораби, за да докарат нашите жертви. Капитанът, първият помощник и Джъстин яхнаха очакващите ги коне и отидоха да докладват на престолонаследника. Изпитах само облекчение, че не е повикал и мен. Присъединих се към другарите си от екипажа. Вестта за битката и нашия трофей се разпространи из града по-бързо, отколкото можехме да си представим. Нямаше кръчма, в която да не изгаряха от желание да ни наливат халбите с пиво и да слушат разказите за подвизите ни. Беше почти като второ бойно безумие, защото където и да отивахме, хората се възпламеняваха от свирепа радост. Почувствах се пиян от прииждащите емоции на тълпата много преди пивото да ми подейства. Не че не го желаех. Почти не разказвах за онова, което бяхме направили, ала го компенсирах с пиене. Два пъти повръщах, първо зад една къща, по-късно на улицата. Пих още, за да убия вкуса на повръщано. Някъде в далечината Нощни очи отчаяно протестираше. „Отрова. Тази вода е отровна.“ Не успях да съставя мисъл, за да го успокоя.

По някое време преди изгрев-слънце Бърич ме измъкна от поредната кръчма. Беше абсолютно трезвен и ме гледаше загрижено.

— По лицето ти още има кръв — каза ми на улицата пред кръчмата Бърич. Стояхме до един гаснещ уличен факел. Той извади носната си кърпичка, потопи я в бъчвата с дъждовна вода на ъгъла и ми избърса лицето така, както не бе правил от детството ми. Олюлях се в ръцете му. Вгледах се в очите му и се насилих да се фокусирам.

— И преди съм убивал — безпомощно казах аз. — Защо е толкова различно? Защо се чувствам толкова зле?

— Защото е така — тихо отвърна Бърич, прегърна ме през рамо и с изненада установих, че сме еднакви на ръст. Пътят до Бъкип беше стръмен. Много дълъг. Много тих. Той ме прати в банята и ми каза после веднага да си легна.

Трябваше да остана в леглото си, ала бях изгубил здравия си разум. За щастие замъкът се веселеше и никой не обръщаше внимание на поредния пияница, който се клатушкаше по стълбището. Отидох в стаята на Моли. Тя ме пусна, но когато се опитах да я докосна, се отдръпна.

— Ти си пиян! Казах ти, заклела съм се никога да не целувам пиян мъж. Нито да позволя да ме целуне.

— Но аз не съм пиян по онзи начин — възразих аз.

— Има само един начин да се напиеш — отвърна тя. И ме отпрати.

На другия ден осъзнах колко много съм я наранил, като не съм отишъл право при нея, за да потърся утеха. Разбирах чувствата й. Но също знаех, че не е трябвало да се прибирам вкъщи при любимите си с онова, което бях носил в себе си. Исках да й го обясня, ала при мен дотича едно момче от прислугата и ми съобщи, че веднага трябвало да се явя на борда на „Руриск“. Дадох му един петак за услугата и го видях радостно да отпрашва с монетата. Помислих си, че някога и аз съм копнеел дори само за едно петаче. Помислих си за Кери. Опитах се да си го спомня като хлапето с петака в шепата, което тичаше до мен, но той завинаги се беше превърнал в претопения, проснат на масата. „Но вчера — казах си — никой не бе взет за претопяване.“

После се запътих към пристанището. По пътя се отбих в конюшнята и дадох полумесеца на Бърич.

— Пази ми го — помолих го. — Ще има и още, моят дял от плячката. Искам да ми пазиш… онова, което спечеля. За Моли е. За да съм сигурен, че ще го получи, ако не се върна. Не й харесва да е слугиня.

Отдавна не бях говорил толкова открито за нея пред Бърич. В челото му се вряза дълбока бръчка, но той взе полумесеца и промълви:

— Какво ли щеше да ми каже баща ти?

— Не зная — безцеремонно отвърнах аз. — Не го познавам. Познавам само теб.

— Фицрицарин.

Погледнах го в очите.

— Не зная какво щеше да ми каже. Но зная, че аз мога да ти кажа следното вместо него. Гордея се с теб. Човек не се гордее с работата, която върши, а с начина, по който я върши. Можеш да се гордееш със себе си.

— Ще опитам — тихо казах аз и тръгнах към пристанището.

Следващият ни сблъсък с ален кораб не ни донесе толкова категорична победа. Срещнахме ги в морето и те не се изненадаха, защото ни видяха да се приближаваме. Нашият капитан не промени курса и мисля, че ги удивихме, като започнахме битката с таран. Строшихме доста от греблата им, но не улучихме кормилното гребло, в което се целехме. Самият кораб не понесе много щети — алените кораби бяха гъвкави като риби. Абордажните ни куки полетяха във въздуха. Бяхме повече от тях и капитанът възнамеряваше да използва това преимущество. Нашите воини скочиха на техния кораб, последвани от половината ни гребци. Хаосът бързо обхвана и собствената ни палуба. Трябваше да призова на помощ цялата си воля, за да устоя на въртопа от чувства, който ни поглъщаше, ала здраво стисках греблото, както ми бе заповядано. Нонге странно ме наблюдаваше от мястото си. Седях, вкопчен в греблото, и стисках зъби, докато не успях да се овладея. Изругах — отново бях изгубил Искрен.