Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

С другите кораби бе почти същото. „Постоянство“ свари пиратите, докато нападат едно село. Нашите воини не постигнаха бърза победа, но имаха предвидливостта да повредят изтегления на брега ален кораб, за да не може да избяга нито един от враговете. Трябваха им дни, за да изловят всички, защото след като видяха какво се е случило с кораба им, те се пръснаха из горите. Другите имаха подобни преживявания и за разлика от нас, които преследвахме и отблъсквахме пиратите, дори успяха да потопят няколко техни кораба, ала това лято не пленихме повече невредими съдове.

Претопяванията намаляха и всеки път, когато потопявахме кораби, ние си казвахме, че са останали с един по-малко. Но това като че ли не променяше нищо. От една страна, ние носехме надежда на народа на Шестте херцогства. От друга, изпълвахме го с отчаяние, защото въпреки всичките си усилия не успяхме да премахнем опасността от пирати по крайбрежието.

За мен това дълго лято бе време на ужасна самота и невероятна близост. Искрен често идваше с мен, но винаги щом започнеше боят, връзката прекъсваше. Той усещаше урагана от емоции, който заплашваше да ме погълне всеки път, когато екипажът ни влезеше в сражение. Искрен предполагаше, че като се опитвам да се защитя от мислите и чувствата на другите, аз налагам границите си толкова твърдо, че дори той не е в състояние да проникне през тях. Според него това означаваше, че по всяка вероятност притежавам изключително силно Умение, по-силно от неговото, но е толкова чувствително, че ако не спусна стените си по време на битка, ще се удавя в съзнанието на онези около мен. Това беше интересна теория, но не предлагаше практическо решение на проблема. И все пак в дните, когато носех Искрен със себе си, аз започнах да изпитвам към него нещо, каквото не чувствах към никой друг, освен може би към Бърич. С вледеняващо разбиране знаех как го гризе жаждата за Умението.

Като малки двамата с Кери един ден се качихме на висока скала, надвиснала над океана. Когато стигнахме на върха, той ми призна, че изпитва почти непреодолимо желание да скочи във водата. Мисля, че това е много близко до усещането на Искрен. Удоволствието от Умението го изкушаваше и той копнееше да напусне тялото си, всяка частица от своето същество, да се изтръгне от собствената си мрежа. Тясната му връзка с мен само подхранваше това желание. И все пак ние бяхме прекалено полезни за Шестте херцогства, за да се откаже, въпреки че Умението го разяждаше отвътре. По неволя споделях с него много от часовете му на самотния му прозорец в кулата, твърдия стол, на който седеше, умората, която го лишаваше от апетит, дори физическата болка от бездействието. Той чезнеше пред очите ми.

Не зная дали е полезно толкова добре да познаваш някого. Нощни очи ревнуваше и ясно ми го заявяваше. Той поне открито се гневеше. С Моли беше по-трудно.

Тя не виждаше истинската причина, поради която трябваше толкова често да отсъствам. Защо тъкмо аз трябваше да съм на бойните кораби? Обясних й, че такава е волята на Искрен. Кратките ни срещи започнаха да стават предвидими. Сливахме се в буря от страсти, за миг намирахме мир един в друг, после започвахме да се караме. Моли бе самотна, негодуваше, че е слугиня, малкото пари, които успяваше да скътва настрани, се увеличаваха ужасно бавно, аз й липсвах, защо трябвало толкова много да отсъствам, след като съм единствената радост в живота й? Веднъж й предложих всички пари, които бях спечелил на кораба, ала тя се вцепени така, като че ли съм я нарекъл уличница. Не искала да приеме нищо от мен, докато не се свържем в брак. А аз не можех да й дам реална надежда. Все още не бях избрал подходящ момент да й разкрия плановете на Умен за нас с Мигновена. Ние изгубихме нишките на ежедневния живот на другия и когато се срещахме, винаги предъвквахме горчивите корички на едни и същи спорове.

Една вечер я заварих със завързана на тила коса, цялата в червени панделки и с изящни сребърни обеци с формата на върбови листа, увиснали до голата й шия. Видът й ме накара да ахна. По-късно, когато дишането ни се успокои достатъчно, за да можем да разговаряме, й направих комплимент за обеците. Тя простодушно ми отвърна, че когато последния път дошъл да купи свещи от нея, принц Славен й ги подарил, защото според собствените му думи бил извънредно доволен от възхитително ароматизираните й свещи. Докато ми го разказваше, се усмихваше гордо и пръстите й си играеха с воинската ми опашка. Собствената й коса и панделките бяха хаотично пръснати по възглавниците. Не зная какво е забелязала на лицето ми, ала очите й се ококориха и Моли се отдръпна.