Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Мисля, че нашите воини се поотпуснаха, когато разбраха, че сме направили вражеския кораб неуправляем. Това беше грешка. Един от пиратите запали платното им, втори се опита да пробие корпуса с брадва. Предполагам, че се надяваха огънят да се разпространи и да отнесат в гроба със себе си и нас. Накрая определено се сражаваха, без да мислят за пораженията, които понасяха. Нашите воини ги довършиха и угасихме пламъците, ала трофеят, който взехме на буксир до Бъкип, пушеше и бе пострадал. Освен това бяхме изгубили повече хора, отколкото бяха пиратите. И все пак бяхме победили, убеждавахме се ние. Този път, когато другите отидоха да пият, имах здравия разум да потърся Моли. И рано на другата сутрин намерих час-два за Нощни очи. Отидохме на лов, добър чист лов, и той се опита да ме убеди да избягам с него. Допуснах грешката да му кажа, че ако иска, може да си отиде. Мислех му само доброто, но нараних чувствата му. Трябваше ми още час, за да му обясня какво съм искал да кажа. Върнах се на кораба, като се чудех дали връзките ми си струват усилието, необходимо, за да ги поддържам невредими. Нощни очи ме увери, че си струват.

Това бе последната убедителна победа на „Руриск“. Но съвсем не беше последното лятно сражение. Ясното време ужасно се проточи и всеки хубав ден бе време, в което можех да убия някого. Мъчех се да не броя дните по този начин. Влизахме в много схватки, многократно преследвахме врага и като че ли в района, в който патрулирахме, наистина имаше по-малко нападения. Кой знае защо, това само правеше положението още по-отчайващо. А алените кораби жънеха и успехи. Често се случваше да пристигнем в някой град само час след тяхното отплаване и тогава не можехме да направим нищо, освен да съберем труповете или да угасим пожарите. Тогава Искрен крещеше и проклинаше в ума ми, че не е в състояние по-бързо да предава съобщенията си, че няма достатъчно кораби и кули, за да е навсякъде. Предпочитах яростта на сраженията, отколкото ужасната мъка на Искрен в мозъка ми. Краят не се виждаше, освен благословения отдих, който можеше да ни донесе лошото време. Дори не успяхме да установим точния брой на алените кораби, които опустошаваха крайбрежието ни, защото бяха боядисани еднакво и приличаха на грахчета в шушулка. Или на капки кръв по пясък.

Докато онова лято бях гребец на „Руриск“, имахме още един странен сблъсък с пиратите, който си струва да бъде разказан. В една ясна лятна нощ ни вдигнаха от леглата по тревога. Искрен бе усетил ален кораб да дебне край Еленовия нос. Искаше да го превземем в тъмнината.

Джъстин стоеше на носа, свързан с Ведра в кулата на Искрен. Самият престолонаследник беше безмълвен шепот в ума ми и ни водеше в мрака към кораба, който бе усетил. И още нещо — той се пресегна зад аления кораб като човек, който опипва пътя си с ръце. Безпокойство. Когато се приближихме, капитанът ни забрани да разговаряме. Нощни очи ми прошепна, че ги е надушил и скоро ги забелязахме. Дълъг, нисък и тъмен, аленият кораб пореше водата пред нас. От палубата им внезапно се разнесе вик — бяха ни видели. Нашият капитан ни нареди да наблегнем на греблата, ала в този момент ме обзе вледеняващ страх. Сърцето ми бясно се разтуптя, ръцете ми се разтрепериха. Изпълнилият ме ужас беше като безименния страх на дете от неща, дебнещи в мрака. Вкопчих се в греблото, но не намерих сила да го натисна.

— Корикска — чух да изпъшква някой на островитянски. Мисля, че бе Нонге. Разбрах, че не само аз се страхувам. Греблата ни изгубиха ритъма си. Някои седяха на пейките със сведени над веслата глава, други отчаяно гребяха. Плъзгахме се по повърхността като осакатен воден бръмбар, докато аленият кораб решително се носеше към нас. Погледнах и видях смъртта си да се приближава. Кръвта толкова силно кънтеше в ушите ми, че не чувах виковете на изпадналите в паника хора около мен. Дори не можех да си поема дъх. Вдигнах очи към небето.

В черната вода на известно разстояние зад първия кораб сияеше друг — бял. Не беше пиратски. Бе поне три пъти по-голям от аления, двете му платна бяха вдигнати и той се поклащаше, закотвен в спокойната вода. По палубата му крачеха призраци или претопени. Не усещах живот в тях и все пак те се движеха решително и се готвеха да спуснат лодка. На кърмата стоеше мъж. В мига, в който го видях, не можах да откъсна очи от него.

Носеше сив плащ, ала аз ясно го виждах очертан на тъмния фон на небето, сякаш го осветяваше фенер. Кълна се, че виждах очите му, очертанията на носа му, тъмната му къдрава брада. Той се засмя.