Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Битката нямаше стратегия, боен строй или план. Просто група мъже и жени, ненадейно получили възможност за отмъщение. Това бе повече от достатъчно.

Ако допреди малко бях смятал, че съм едно с членовете на екипажа, сега бях погълнат от тях. В гърдите ми бушуваха бурни чувства и ме носеха напред. Нямам представа нито колко, нито точно кои бяха мои. Те ме заляха и Фицрицарин се изгуби в тях. Превърнах се в чувствата на екипажа. Размахал брадва, с мощен рев ги поведох в атака. Не бях искал да заема мястото на водач. Ала ме тласна напред непреодолимото желание на другите да следват някого. Исках да се метна през вълна от осъдени души, да стъпвам по телата на паднали пирати. И го направих.

Бях чувал легенди за берсерки. Бях ги смятал за кръвожадни зверове, безчувствени за причиняваните от тях страдания. А може би всъщност те бяха свръхчувствителни, неспособни да защитят ума си от обзелите ги емоции, неспособни да чуят сигналите за болка в собствените си тела. Не зная.

Чувал съм разкази за себе си в онзи ден. Дори една песен. Не си спомням, докато съм се сражавал, от устата ми да е излизала пяна и да съм надавал рев. Но не си спомням и обратното. Някъде в мен бяха Искрен и Нощни очи, ала и те бяха потънали в страстите на заобикалящите ме воини. Зная, че убих първия пират, който се изпречи на пътя на дивата ни атака. Зная също, че довърших последния останал на крака в бой с брадви. В песента се казва, че той бил капитанът на аления кораб. Възможно е. Кожената му туника беше отлично ушита, цялата в кръвта на други мъже. Не помня нищо друго, освен как брадвата ми се заби в шлема му и потъна дълбоко в черепа му, сетне кръвта бликна изпод метала и той се свлече на колене.

Така свърши битката и защитниците се втурнаха напред, за да ни прегърнат, като надаваха победни викове и се тупаха по гърбовете. Промяната ми дойде прекалено. Стоях опрян на брадвата си и се чудех къде е изчезнала силата ми. Гневът ме беше напуснал ненадейно, като въздействието на семена от карис. Чувствах се изчерпан и объркан, сякаш се бях събудил от един сън и се бях озовал в друг. Можех да се строполя на земята и да заспя сред труповете, толкова бях изтощен. Нонге, един от островитяните в екипажа, ми донесе вода и ме заведе настрани от мъртъвците, за да седна и да утоля жаждата си. После се върна да се включи в събирането на плячката. Когато малко по-късно отново дойде при мен, ми подаде окървавен медальон. Беше от ковано злато на сребърна верижка. Полумесец. След като не се пресегнах да го взема от него, той го закачи на кървавата дръжка на брадвата ми.

— Беше на Харек — бавно каза той на езика на Шестте херцогства. — Ти се би с него добре. Той умря добре. Би искал да го вземеш. Той беше добър мъж преди кориките да вземат сърцето му. — Дори не го попитах кой точно е Харек. Не исках някой от тях да притежава име.

След известно време започнах да идвам на себе си. Помогнах да разчистят труповете от портата на кулата, а сетне и от бойното поле. Изгорихме телата на пиратите, нашите воини изнесохме навън и ги покрихме, за да ги вземат близките им. Спомням си странни неща от онзи дълъг следобед. Как петите на мъртъвците оставят виеща се диря по пясъка, докато ги влачиш. Как младият стражник със забития в тялото му кинжал не беше съвсем мъртъв. Не че остана жив още дълго. Скоро той бе просто поредният труп във вече безкрайната редица.

Оставихме нашите ратници при оцелелите защитници на кулата, за да заемат местата на загиналите, докато им пратим заместници. Възхищавахме се на кораба, който бяхме пленили. Искрен щеше да е много доволен. Още един кораб. Отлично построен. Знаех всички тези неща, ала те не събуждаха в мен никакви чувства. Върнахме се на „Руриск“, където ни чакаше пребледнелият Джъстин. Сред вцепенено мълчание заехме местата си на греблата и поехме към Бъкип.

Преди да преполовим пътя срещнахме други кораби — набързо организирана флотилия от рибарски съдове, натоварени с ратници. Пращаше ги престолонаследникът по настойчивата молба на Джъстин. Те почти сякаш се разочароваха, когато научиха, че сражението е свършило, но нашият капитан ги увери, че в кулата ще ги посрещнат с радост. Тъкмо тогава, струва ми се, осъзнах, че вече не усещам Искрен. Не го бях усещал от доста време. Незабавно се пресегнах за Нощни очи, както човек бърза да провери дали кесията му не е изчезнала. Там беше. Но далеч. Уморен и изпълнен с благоговение. „Никога не съм надушвал толкова много кръв“ — рече ми той. Съгласих се. Дрехите ми смърдяха.