Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Събрах остатъка от смелостта си.

— Милорд, моля ви…

— Стига, Рицарин! Чу думата ми по този въпрос. Повече нямам какво да ти кажа!

Малко по-късно той ме освободи и аз разтреперан излязох от покоите му. Не зная дали треперех от гняв, или защото сърцето ми бе разбито. Спомних си как ме беше нарекъл с бащиното ми име. Може би защото в душата си знаеше, че ще постъпя като баща си. Дори да се наложеше да чакам, докато крал Умен отиде в гроба. Върнах се в стаята си. Щях да изпитам облекчение, ако можех да заплача. Дори нямах сълзи. Не можех да си представя как ще кажа на Моли за случилото се. Убедих се, че премълчаването също ще е измама, и реших да намеря начин да й го съобщя. Но не веднага. Щеше да настъпи момент, обещах си аз, когато щях да съм в състояние да й обясня и тя щеше да ме разбере. Щях да почакам. Дотогава нямаше да мисля за това. Нито щях да отида при краля, освен ако не ме повикаше.

С наближаването на пролетта Искрен подреди корабите и хората си толкова грижливо, все едно бяха фигури на игрална дъска. В стражевите кули по крайбрежието постоянно имаше постове, сигналните им огньове винаги бяха готови за запалване. Те трябваше да предупреждават жителите за появата на алените кораби. Той събра останалите членове от котерията на Гален и ги разпрати по кулите и корабите. Ведра, моята вечна съперница, остана в Бъкип. Тайно се чудех защо Искрен я използва там като център на котерията, вместо всеки член да се свързва пряко с него. След оттеглянето на Август Ведра бе заела поста на Гален и изглежда се смяташе за учителка. В известен смисъл тя наистина стана такава. Не само че обикаляше замъка в строго мълчание и лицето й постоянно беше неодобрително намръщено, но като че ли бе придобила сприхавостта и черния хумор на Гален. Слугите вече говореха за нея със същия ужас и отвращение като някога за него. Научих, че се е настанила в неговите лични покои. Когато си бях у дома, усърдно я избягвах. Щях да съм по-облекчен, ако Искрен я беше пратил някъде другаде. Но не бе моя работа да оспорвам решенията на престолонаследника.

Джъстин, висок и мършав младеж, две години по-голям от мен, пристигна като член на котерията на „Руриск“. Той ме презираше, откакто заедно бяхме учили Умението и аз се бях провалил, и при всяка възможност изразяваше отношението си. Прехапвах си езика и правех всичко възможно, за да не се сблъсквам с него. Ограниченото пространство на кораба ме затрудняваше. Положението не бе много приятно.

След продължително обмисляне и обсъждане с мен Искрен прати Карод на „Постоянство“, Бърл — в Нитбейската кула, а Уил — на север, в Червената кула в Беърнс. И чак когато подреди картите си, осъзна слабата ни защита.

— Напомня ми за старата приказка за просяка, който имал само шапка, за да прикрива голотата си — казах му. Той се усмихна криво и каза:

— Ще ми се да можех да местя корабите си толкова бързо, колкото той — шапката.

Искрен прати два от корабите да патрулират по крайбрежието. Други два държеше в резерва, като единия, „Руриск“, беше базиран в Бъкип, а „Елен“ — в Южното заливче. Този флот бе смешно малък, за да защитава Шестте херцогства. Строеше се втора група кораби, ала завършването им не се очакваше скоро. Най-качественото дърво беше използвано за първите четири и корабостроителите предупреждаваха, че е по-разумно да почакат, вместо да използват мокър материал. Това дразнеше Искрен, но той ги послуша.

В ранната пролет започнахме да правим учения. Членовете на котерията, довери ми Искрен, се справяли с предаването на прости съобщения почти толкова добре, колкото пощенските гълъби. Положението с мен беше по-досадно. Поради собствени съображения той бе решил да не разкрива на никого, че ме е обучавал в Умението. Струва ми се, че се радваше на преимуществата от това да може да е с мен и незабелязано да наблюдава ежедневния живот в града. Научих, че капитанът на „Руриск“ получил заповед да ме слуша, ако наредя неочаквана промяна на курса или съобщя, че спешно сме необходими на конкретно място. Боя се, че той го възприемаше по-скоро като снизхождение на престолонаследника към своя незаконороден племенник, но изпълняваше заповедта.

Една ранна пролетна утрин се явихме на кораба за поредното учение. Вече бяхме доста опитни в маневрирането. Този път трябваше да упражним среща с „Постоянство“ на неопределено място. Това беше упражнение в Умението, което до този момент не бяхме успявали да изпълним. Бяхме се примирили с поредния досаден ден — освен Джъстин, който бе убеден в успеха ни. Със скръстени на гърдите ръце, облечен от глава до пети в тъмносиньо (според него синьото му придаваше по-достолепен вид), той стоеше на кея и се взираше в гъстата мъгла над океана. Бях принуден да мина покрай него, за да кача на борда буренце вода.