Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— За теб, копелдако, това е плътна покривка. За мен е ясна като огледало.

— Колко жалко за теб — учтиво отвърнах аз, без да обръщам внимание на обръщението. Съвсем бях забравил колко много жлъч може да се вложи в една дума. — Предпочитам да гледам мъглата, отколкото лицето ти. — Дребнаво, но право в целта. Изпитах още по-голямо удоволствие, когато видях, че докато се качва на кораба, кафтанът му се усуква около краката му. Аз бях облечен с тесен панталон, долна риза от мек памук и кожен елек. Бях мислил дали да не нося и някаква ризница, но Бърич беше поклатил глава и бе казал:

— По-добре веднага да умреш от рана, нанесена от оръжие, отколкото да паднеш през борда и да се удавиш.

Искрен се бе подсмихнал и беше добавил:

— Хайде да не го обременяваме с твърде много самоувереност.

Дори Бърич се усмихна. След малко.

Затова се бях отказал от идеята за ризница или броня. Във всеки случай днес щеше да е ден за гребане и облеклото ми беше по-удобно за тази цел. Бях изключително горд от гърдите и плещите си. Дори Моли бе изразила смаяно одобрение. Седнах на мястото си, разкърших рамене и се усмихнах при мисълта за нея. Напоследък почти нямах време да я виждам — нали лятото водеше пиратите. Когато настъпеха дългите дни на панаира, щях да съм още по-зает. Есента нямаше да настъпи скоро.

Всички гребци и воини бяха на местата си. Когато кормчията зае поста си и греблата установиха постоянния си ритъм, ние се превърнахме в едно същество. Отдавна бях забелязал това явление. Може би бях по-чувствителен за него заради споделянето с Искрен. А може би просто всички мъже и жени на борда споделяха една обща цел, отмъщението. Каквато и да бе причината, никога не бях усещал такова единение в група хора. Навярно това донякъде напомняше на участието в котерия. Прободе ме съжаление за пропуснатата възможност.

„Ти си моята котерия.“ Беше Искрен, като шепот зад мен. И някъде от далечните хълмове дойде нещо по-тихо от въздишка: „Нима не сме една глутница?“

„Да“ — отговорих и на двамата. После насочих вниманието си към задълженията си. Гребла и гърбове едновременно се спускаха и изправяха и „Руриск“ смело се носеше напред в мъглата. Платното висеше неподвижно. След малко се превърнахме в отделен свят. Плисък на вода, ритмично дишане. Неколцина воини тихо си приказваха. Мъглата приглушаваше думите и мислите им. Джъстин стоеше на носа до капитана и се взираше напред. Челото му бе смръщено, очите му блуждаеха и знаех, че се пресяга към Карод на борда на „Постоянство“. Почти нехайно и аз се пресегнах да проверя дали ще усетя какво излъчва.

„Престани! — заповяда ми Искрен и аз отдръпнах чувствата си, сякаш ме бе плеснал по ръката. — Още не съм готов някой да започне да те подозира.“

Това предупреждение беше много по-сериозно, отколкото изглеждаше на пръв поглед, ала в момента не можех да си позволя да мисля за него. Чудех се от какво се бои, но се съсредоточих върху постоянния ритъм на гребането и оставих очите си да се вперят в безкрайната сивота. По-голямата част от утрото мина в мъгла. Джъстин на няколко пъти помоли капитана да нареди на кормчията да промени курса. Не забелязвах никаква промяна, освен в ритъма на гребането. От еднообразното физическо усилие и липсата на нещо, което да привлича погледа ми, започна да ме унася.

Сепнаха ме виковете на младия стражник.

— Предателство! — изрева той. — Нападат ни!

Скочих от пейката и бясно се заоглеждах. Мъгла. Само греблото ми висеше и се плъзгаше по водната повърхност. Другите гребци ядосано ме зяпаха, защото бях нарушил ритъма.

— Фиц! Какво ти става? — попита капитанът. Джъстин самодоволно стоеше до него.

— Аз… гърбът ми се схвана. Съжалявам. — Отново седнах и хванах греблото.

— Келпи, смени го. Поразкърши се и се пораздвижи, момко, после пак си седни на мястото — нареди първият помощник.

— Слушам — казах аз и отстъпих греблото си на Келпи. Наистина бе добре да си отдъхна. Раменете ми изпукаха, когато ги разкърших. Но и се срамувах да почивам, докато другите продължаваха да гребат. Разтърках очи и разтърсих глава, като се чудех какъв кошмар ме бе сграбчил в ноктите си. Какъв стражник? Къде?

„На Острова на еленовия рог. Дойдоха под прикритието на мъглата. Там няма град, само сигналната кула. Мисля, че възнамеряват да убият стражниците и да унищожат кулите. Блестяща стратегия. Островът на еленовия рог е една от първите ни отбранителни линии. Външната кула следи морето, вътрешната предава сигналите и на Бъкип, и на Нитбей. — Мисли на Искрен, почти спокойни и със същото хладнокръвие, което обзема човек преди бой. След малко: — Онзи дебелоглавец толкова съсредоточено се опитва да се свърже с Карод, че не ме пуска в себе си. Иди при капитана, Фиц. Кажи му да промени курса към Острова на еленовия рог. Ако влезете в пролива, течението за нула време ще ви отнесе до островчето, където е кулата. Пиратите вече са там, но няма да успеят да преодолеят течението, за да излязат в океана. Вървете, може да ги сварите на брега. ДЕЙСТВАЙ!“