Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

„По-лесно е да се дават заповеди, отколкото да се изпълняват“ — помислих си и побързах да отида на носа.

— Господин капитан? — повиках го аз и цяла вечност трябваше да го чакам да се обърне към мен. Първият помощник гневно ме изгледа, защото не бях отишъл при него.

— Гребец? — най-после отвърна капитанът.

— Към Острова на еленовия рог. Ако веднага се насочим натам и хванем течението в пролива, за нула време ще стигнем до островчето, където е кулата.

— Вярно е. Разбираш ли от теченията, момко? Това е полезно умение. Мислех, че съм единственият човек на борда, който има представа къде се намираме.

— Не, господин капитан. — Дълбоко си поех дъх. Беше ми заповядал Искрен. — Трябва да отидем там, господин капитан. Веднага.

Последната дума го накара да се намръщи.

— Какви са тези глупости? — гневно попита Джъстин. — Да не се опитваш да ме направиш на глупак? Усетил си, че наближаваме, нали? Защо искаш да се проваля? За да не се чувстваш толкова самотен ли?

Искаше ми се да го убия. Вместо това изправих рамене и му казах истината.

— Тайна заповед от престолонаследника, господине. Която трябваше да ви предам в този момент. — Обръщах се само към капитана. Той ме освободи с кимване и аз се върнах на пейката си и поех греблото от Келпи. Капитанът безизразно се вгледа в мъглата.

— Джхарк. Предай на кормчията да завърти кораба по течението. Навлизаме в пролива.

Първият помощник сковано кимна и след миг променихме курса си. Платното леко се изду и всичко стана така, както ми беше казал Искрен. Течението и греблата ни понесоха в пролива. Времето тече странно в мъгла. Тя обърква всички сетива. Не зная колко време съм гребал, но скоро Нощни очи ми прошепна, че във въздуха миришело на дим и почти незабавно чухме виковете на сражаващи се мъже. Видях първия помощник Джхарк да се споглежда с капитана.

— Напред! — внезапно извика той. — Ален кораб напада наша кула!

Още миг и ясно усетих дима. Изпълни ме изненадваща сила и видях около себе си същото — стиснатите зъби, изпъкналите мускули, усетих дори различния мирис на пот. Ако допреди малко бяхме едно същество, сега бяхме част от разярен звяр. Усетих как приливът на гняв се възпламенява и се разпространява. Това бе нещо подобно на Осезанието и ни заля с омраза.

„Руриск“ се понесе напред и навлезе в плитчините на заливчето. Наскачахме навън и изтеглихме кораба на брега, точно както се бяхме упражнявали. Мъглата бе коварен съюзник и ни скриваше от нападателите, които на свой ред щяхме да нападнем, но също скриваше терена и самата битка. Стиснахме оръжията си и се хвърлихме напред. Джъстин остана на борда, вперил очи в мъглата към Бъкип, сякаш това щеше да му помогне да съобщи вестта на Искрен.

Аленият кораб беше изтеглен на пясъка точно като „Руриск“. Недалеч от него имаше две лодки, които бяха осъществявали връзката с континента. И двете бяха разбити. Когато пиратите бяха пристигнали, на брега бе имало хора от Шестте херцогства. Някои от тях все още бяха там. Изклани. Тичахме покрай обезобразени трупове, чиято кръв попиваше в пясъка. Всички, изглежда, бяха от нашия народ. Изведнъж пред нас се извиси сивата вътрешна кула на Острова на еленовия рог. Сигналният огън на върха й пламтеше в мъглата с призрачно-жълта светлина. Самата кула беше обсадена. Пиратите бяха смугли мускулести мъже, по-скоро жилести, отколкото едри. Повечето бяха с гъсти бради и черните им коси се спускаха в безпорядък по раменете им. Носеха кожени брони, тежки мечове и брадви. Някои имаха метални шлемове. Голите им ръце бяха покрити с алени спирали, ала не можех да кажа дали са татуировки, или боя. Те бяха самоуверени, смееха се и разговаряха като работници, изпълняващи нормалните си задачи. Стражниците на кулата бяха попаднали в капан — сградата не бе построена за отбранително укрепление. Беше въпрос само на време всички защитници да бъдат убити. Приближавахме се по скалистия склон. Островитяните изобщо не поглеждаха към нас. Бяха убедени, че няма от какво да се боят. Едното крило на портата на кулата висеше на пантите си и шепа мъже се бяха барикадирали вътре зад стена от трупове и стреляха с лъковете си срещу нападателите. Никой не улучваше.

Нададох рев, нещо средно между вик и вой, и в него се сляха страх и отмъстителна радост. В мен намираха отдушник чувствата на онези, заедно с които тичах, и ме тласкаха напред. Пиратите се обърнаха и най-сетне ни видяха.

Приклещихме ги помежду си. Екипажът на кораба ни бе по-многоброен от тях и когато ни зърнаха, защитниците на кулата събраха кураж да се хвърлят в атака. Труповете около портата свидетелстваха за няколкото им предишни опита. Младият стражник все още лежеше там, където го бях видял да пада в съня си. От устата му беше бликнала кръв и бе попила във везаната му риза. Беше го убил хвърлен кинжал — странна подробност, която забелязах, докато тичах напред.