Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Бях си мислил, че тази сутрин ще съм свободен. От два дни навън бушуваше странно ранна есенна буря. Вятърът беше безпощаден, а проливният дъжд обещаваше на всеки, дръзнал да излезе в морето, изнурително изгребване на вода. Бях прекарал предната вечер в кръчмата заедно с останалите от екипажа на „Руриск“ в наздравици за бурята и пожелания алените кораби да изпитат цялата й мощ. Бях се прибрал в замъка и се бях строполил мокър до кости на леглото си, убеден, че ще мога да спя доколкото си искам. Но един решителен паж дълго тропа на вратата ми и ми предаде официалното повикване при краля.

Измих се, избръснах се, завързах косата си на опашка и си облякох чисти дрехи. Приготвих се да не издам тлеещото си негодувание. Когато се уверих, че се владея, излязох от стаята си. Очаквах Уолас да се опита да ме отпрати, но тази сутрин той ми отвори веднага щом почуках. Изглеждаше сърдит, но въпреки това незабавно ме въведе при краля.

Умен седеше на мекия си стол пред огнището. Сърцето ми се сви, като видях колко е изпосталял. Кожата му бе съсухрена и прозрачна като пергамент, пръстите му бяха станали костеливи. Тъмните му очи бяха хлътнали. Държеше ръцете си в скута си — поза, която добре познавах. По същия начин сплитах пръсти и аз, за да скрия треперенето, което от време на време ме обземаше. На масичката до него имаше кадилница, в която гореше димче. Димът се стелеше като синкава мъгла под гредите на тавана. Шутът се беше проснал в краката му.

— Фицрицарин, ваше величество — съобщи Уолас.

Кралят се сепна като убоден с игла и ме погледна. Приближих се и се изправих пред него.

— Здравей, Фицрицарин — поздрави ме той.

В гласа му нямаше сила, нямаше абсолютно нищо. Горчивината ми продължаваше да ме гризе, ала не можеше да пресуши болката от вида му. Умен все още бе мой крал.

— Явявам се по ваша заповед, милорд — отвърнах официално.

Той предпазливо ме погледна, после завъртя глава и се изкашля.

— А, добре. — Пак се взря в мен и дълбоко и хрипливо си пое дъх. — Снощи пристигна вестоносец от херцог Жилав Беърнски. Донесе сведения за реколтата, информация, която засяга главно Славен. Но дъщерята на Жилав, Мигновена, също праща свитък. За теб.

Кралят ми го подаде. Малък свитък, завързан с жълта панделка и запечатан със зелен восък. Неохотно пристъпих напред и го взех.

— Вестоносецът на Жилав заминава за Беърн следобед. Сигурен съм, че дотогава ще си готов с подходящ отговор. — Гласът му показваше, че това не е молба. Умен отново се изкашля. Бурята от противоречиви чувства, които изпитвах към него, свиха стомаха ми на топка.

— Ако позволите — казах аз и след като кралят не възрази, счупих печата и развързах панделката. Развих свитъка и открих вътре втори. Първо прочетох по-големия. Мигновена пишеше с ясен решителен почерк. Развих втория и набързо го прегледах. Вдигнах очи и видях, че Умен ме наблюдава. — Тя ме поздравява и ми праща препис от един свитък, който открила в рипълкипската библиотека — казах хладнокръвно. — Или по-точно препис на онова, което все още се разбира. По обвивката съди, че се отнася за Праотците. Забелязала интереса ми към тях по време на пребиваването ми в Рипълкип. Струва ми се, че текстът всъщност е философски или може би поетичен.

Подадох свитъците на Умен. Той разви първия и го отдалечи на една ръка разстояние от очите си, смръщи чело, за миг го погледна, сетне го остави в скута си.

— Понякога сутрин очите ми са замъглени — каза кралят и внимателно нави свитъците, като че ли това бе много трудна задача. — Напиши й благодарствено писмо.

— Слушам, милорд. — Умен ми подаде свитъците. След като мълчанието се проточи, попитах: — Свободен ли съм, ваше величество?

— Не. — Кралят се изкашля, този път по-тежко. И пак с мъка си пое дъх. — Не си свободен. Ако исках да те освободя, щях да го направя още преди години. Щях да те оставя да израснеш в някое затънтено село. Или да се погрижа изобщо да не пораснеш. Не, Фицрицарин, не съм те освободил . — Гласът му възвърна нещо от някогашната си сила. — Преди години двамата с теб сключихме сделка. Ти спази своята част. Знам как ми служиш дори когато не смяташ за нужно лично да ми докладваш. Знам как ми служиш, дори когато кипиш от гняв към мен. Не мога да искам нищо повече от онова, което ми даваш. — Той отново се задави: внезапна суха, мъчителна кашлица. После се обърна към шута.

— Шуте, бокал греяно вино, моля те. И поискай от Уолас… ароматните билки. — Шутът незабавно се изправи, но не забелязах на лицето му готовност. Вместо това, докато заобикаляше зад стола на Умен, той ме стрелна със смразяващ поглед. Кралят ми даде знак да почакам, разтърка очи, сплете пръсти в скута си и продължи: — И аз искам да изпълня своята част от сделката. Обещах ти да се грижа за нуждите ти. Ще направя нещо повече. Ще се погрижа да се ожениш за истинска дама. Ще се погрижа… аха. Благодаря ти.