Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Това е друго — отвърнах аз.

— Защо?

— Аз няма да стана крал. За никого няма значение за коя ще се оженя.

— Де да беше толкова просто — тихо рече той. — Мислиш ли, че можеш да отхвърлиш ухажването на Мигновена, без да оскърбиш Жилав? В момент, когато Шестте херцогства се нуждаят от пълно единство?

— Убеден съм, че мога да я накарам да реши, че не ме иска.

— Как? Като се представяш за глупак ли? И посрамваш Умен?

Почувствах се като в клетка. Опитах се да измисля изход, но знаех единствения отговор.

— Няма да се оженя за друга, освен за Моли. — Стана ми по-добре, след като го изрекох на глас. Срещнах погледа на Сенч.

Той поклати глава.

— Тогава няма да се ожениш за никоя.

— Може би — съгласих се аз. — Може би никога няма да се оженим официално. Но ще живеем заедно…

— И ще имаш свои копелдачета.

Скочих и стиснах юмруци.

— Никога повече не го казвай.

Извърнах се и вперих очи в огъня.

— Добре, аз няма. Ами другите? — въздъхна той. — Фиц, Фиц, Фиц. — Приближи се и сложи ръце на раменете ми. После нежно каза: — Може би е най-добре да я оставиш.

Докосването и нежността му ме разоръжиха. Скрих лицето си в шепи.

— Не мога — отвърнах през пръстите си. — Имам нужда от нея.

— А от какво има нужда Моли?

От дюкянче за свещи с кошери в задния двор. От деца. От законен съпруг.

— Правиш го за Умен. За да ме накараш да постъпя според неговото желание — обвиних го аз.

Сенч свали ръце от раменете ми. Чух го да се отдалечава, после да налива вино само в една чаша. После седна пред огъня.

— Съжалявам.

Той ме погледна.

— Някой ден, Фицрицарин, тези думи няма да са достатъчни. Понякога е по-лесно да излекуваш дълбока рана, отколкото да забравиш думите, които си казал. Дори думи, изречени от гняв.

— Съжалявам — повторих аз.

— И аз — кратко отвърна той.

След малко смирено попитах:

— Защо искаше да ме видиш тази вечер?

Сенч въздъхна.

— Има претопени. На югозапад от Бъкип.

Призля ми.

— Мислех, че вече няма да се налага да правя това. Когато ме прати на кораба, Искрен каза, че може би…

— Заповедта не е на Искрен. Докладвали са на Умен и той иска да се погрижиш за този проблем. Искрен вече е… пренатоварен. Точно сега не бива да го безпокоим с нищо друго.

— Никой друг ли не може да го направи?

— Обучени сме само ние с теб.

— Нямах предвид теб — уморено отвърнах аз. — Не очаквам вече да се занимаваш с такива неща.

— Нима? — Вдигнах поглед и видях гнева в очите му. — Нахално пале! Кой мислиш, че цяло лято ги отблъскваше от Бъкип, Фиц, докато ти беше на „Руриск“? Да не смяташ, че само защото искаш да избегнеш една задача, отпада необходимостта от такава работа?

Никога не бях изпитвал такъв срам. Извърнах очи.

— Съжалявам.

— Съжаляваш, че си я избегнал ли? Или че си ме смятал за неспособен да я върша?

— И за двете. За всичко — внезапно отстъпих аз. — Моля те, Сенч, ако ми се разсърди още един човек, когото обичам, няма да мога да го понеса. — Вдигнах глава и го гледах, докато не го принудих да срещне очите ми.

Той се почеса по брадата.

— Лятото беше много дълго и за двама ни. Моли Ел за бури, за да отблъсне алените кораби завинаги.

Известно време поседяхме в мълчание.

— Понякога — каза накрая Сенч — е много по-лесно да умреш за краля си, отколкото да му отдадеш живота си.

Кимнах. Прекарахме остатъка от нощта в приготвяне на отровите, които щяха да ми трябват, за да убивам отново за своя крал.