Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

„Толкова ли зле изглеждам?“

„Не на нея“ — напомних му аз.

Докато Искрен настаняваше Кетрикен до себе си на пейката край огнището, тя го гледаше с жажда, дълбока колкото неговия копнеж за Умение. Пръстите й се вкопчиха в ръката му и аз се извърнах, когато той вдигна нейната, за да я целуне. Може би беше прав за чувствителността на Умението. Онова, което изпитваше Кетрикен, ме връхлетя също толкова грубо, колкото яростта на другарите ми от екипажа по време на битка.

Усетих трепет на удивление от страна на Искрен. После: „Защити се“ — нареди ми той и изведнъж останах сам в главата си. За миг останах неподвижен, замаян от ненадейността на оттеглянето му. „Той наистина няма представа“ — помислих си и се зарадвах, че мисълта ми е останала само моя.

— Милорд, дойдох да ви помоля да ми отделите малко от времето си за… една моя идея — тихо каза Кетрикен. Очите й не се откъсваха от лицето му.

— Разбира се — съгласи се Искрен и погледна към мен. — Ще седнеш ли при нас, Фицрицарин?

— Щом желаете, милорд. — Седнах на столчето от другата страна на огнището. Розмари се приближи и застана до мен със свитъците си. Навярно шутът ги бе отмъкнал от моята стая. Докато обясняваше на Искрен, Кетрикен ги взимаше един по един, за да илюстрира думите си. Те без изключение не се отнасяха за Праотците, а за Планинското кралство.

— Крал Мъдрост, както може би си спомняте, е първият благородник от Шестте херцогства, посетил нашите земи… земите на Планинското кралство, за нещо друго, освен за да воюва срещу нас. Затова в нашите истории е писано много за него. Тези свитъци са преписи на други, направени по негово време, и описват делата и пътуванията му в Планинското кралство. А оттук непряко и Праотците. — Тя разви последния свитък. Двамата с Искрен смаяно се наведохме напред. Карта. Избеляла от времето, навярно неточно прерисувана, но карта. Карта на Планинското кралство, с проходите и пътеките. И няколко линии, които водеха до земите отвъд кралството.

— Един от отбелязаните тук пътища трябва да води при Праотците. Защото аз познавам пътеките в Планините и това не са търговски маршрути, нито водят към някое известно ми село. Това са по-стари пътища и пътеки. И иначе защо трябва да са отбелязани тук, освен ако не посочват пътя на крал Мъдрост?

— Може ли да е чак толкова просто? — Искрен бързо се изправи и запали няколко свещи, за да освети картата по-добре. После приглади пергамента и се наведе към него.

— Няколко пътя водят до Дъждовните земи. Ако правилно разчитам този зелен цвят. И нито един не стига до някакво конкретно място. Откъде да разберем кой е? — възразих аз.

— Навярно всички водят при Праотците — предположи Кетрикен. — Защо трябва да живеят на едно място?

— Не! — каза Искрен. — Поне два завършват с нещо. Или поне са завършвали. Това проклето мастило е избеляло. Но определено има нещо. И възнамерявам да открия какво.

Дори Кетрикен, изглежда, се удиви от въодушевлението му.

Смаях се. Бях очаквал любезно да я изслуша, а не с цялото си сърце да приеме плана й.

Той рязко се изправи и бързо закрачи из стаята. Енергията на Умението се излъчваше от него като от огнище.

— Зимните бури вече брулят крайбрежието. Или поне ще започнат всеки момент. Ако тръгна до няколко дни, мога да стигна в Планинското кралство, преди да бъдат затворени проходите. Мога да се добера до… до каквото има там. И да се върна до пролетта. Може би с помощта, от която се нуждаем.

Онемях. Кетрикен още повече влоши положението.

— Намерението ми беше друго, милорд. Вие трябва да останете тук. Аз ще замина. Познавам Планините, родена съм там. Вие може и да загинете. Аз трябва да съм Жертвата.

С облекчение видях, че Искрен е също толкова поразен, колкото бях аз. Навярно след като го бе чул от устата й, най-после щеше да осъзнае, че това просто не е възможно. Той бавно поклати глава, хвана ръцете й и я погледна.

— Кралице моя. — Искрен въздъхна. — Трябва да го направя аз. В страшно много други отношения не оправдах очакванията на Шестте херцогства. И вашите. Когато дойдохте тук, нямах търпение да слушам вашите приказки за Жертвата. Мислех, че това са идеалистични момичешки глупости. Но не са. Тук не го казваме на глас, но го вярваме. Научих го от родителите си. Да поставям Шестте херцогства над себе си. Опитах да го направя. Но сега разбирам, че винаги съм пращал други да ме заместват. Седях тук и използвах Умението, вярно е, и вие имате представа какво ми струва това. Но пращах моряци и ратници да дават живота си за Шестте херцогства. Дори собственият ми племенник върши мръсната работа вместо мен. И въпреки онези, които жертвах, нашите брегове все още не са безопасни. Това е последният ми шанс. Нима ще пратя своята кралица, вместо да ида сам?