Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Защо вече не ми хленчиш, че ти липсва Моли?

— Каква полза? — след кратко колебание тихо я попитах аз. Положих всички усилия да изглеждам примирен.

— Не. — Търпение спря за момент замислена, после ми подаде нова китка и каза: — Това е петнист лист. Много е горчив.

Някои казват, че предотвратявали зачеването. Не е вярно. Поне не винаги. Но ако жената го яде дълго, се разболява. — Лейди Търпение отново замълча за миг. — Може би, ако е болна, жената не зачева толкова лесно. Но не бих го препоръчала на никого, поне не на близките си.

— Тогава защо го сушиш?

— Инхалацията и гаргарата с петнист лист помагат срещу болно гърло. Така ми каза Моли, когато я видях да го бере в женската градина.

— Ясно. — Завързах китката за въжето като тяло, увиснало на клуп. Дори миришеше горчиво. Бях се чудил как може Искрен да не забелязва какво има точно под носа му. Защо никога не ми беше хрумнало за това? Как ли се бе чувствала — да се бои от онова, за което копнее всяка законно омъжена жена? За което напразно беше копняла Търпение?

— Водорасли, Фицрицарин?

Сепнах се.

— Моля?

— Попитах кога ще имаш свободен следобед, за да ми събереш водорасли? От черните, набръчканите? По това време на годината са най-ароматни.

— Ще събера — разсеяно отвърнах аз. Още колко години щеше да се страхува Моли? Още колко горчивина трябваше да преглътне?

— Какво гледаш? — попита Търпение.

— Нищо. Защо?

— Защото два пъти те помолих да слезеш, за да преместим стола. Трябва да завържем всички китки.

— Извинявай. Не можах да се наспя и съм малко разсеян.

— Забелязах. Трябва да спиш повече. — Каза го прекалено сериозно. — Сега слез и премести стола, за да завържем китките мента.

На вечеря не ядох много. Славен седеше сам на високия подиум и изглеждаше намусен. Обичайният му кръг блюдолизци бе на масата точно под него. Не разбрах защо вечеря сам. Определено имаше право на това, но защо бе решил да се изолира? Той повика един от менестрелите, които неотдавна беше довел в Бъкип. Повечето идваха от Фароу и те се отличаваха с носовата интонация, присъща на това херцогство, и обичаха дългите епоси. Този запя за някакво приключение на дядото на Славен по майчина линия — дядото бе уморил до смърт коня си, за да убие огромен елен, убягвал на цяло поколение ловци. Песента възхваляваше благородния жребец, дал живота си по заповед на своя господар. Не се споменаваше нищо за глупостта на господаря да погуби такова животно заради малко жилаво месо и купчина рога.

— Изглеждаш зле — отбеляза Бърич над рамото ми. Станах и тръгнах с него през залата.

— Имам много грижи. Трябва да мисля едновременно за много неща. Понякога имам чувството, че ако разполагам с време да се съсредоточа само върху един проблем, ще го реша. И после ще продължа с другите.

— Всички мислят така. Обаче не е вярно. С времето свикваш с проблемите, за които не можеш да направиш нищо.

— Като например?

Той сви рамене и посочи надолу.

— Като например да си куц. Или да си незаконороден. Всички свикваме с неща, които някога сме се клели, че никога няма да преживеем. Какво те човърка този път?

— Нищо, за което мога да ти разкажа. Поне не и тук.

— Аха. Пак ония, а? — Бърич поклати глава. — Не ти завиждам, Фиц. Понякога човек има нужда просто да изплаче проблемите си пред друг. Ти си лишен дори от тази възможност. Но не се отчайвай. Убеден съм, че ще се справиш.

Той ме потупа по рамото и излезе на студа. Искрен имаше право. Ако можеше да се съди по вятъра, зимните бури започваха. Бях стигнал до средата на стълбището, когато осъзнах, че Бърич вече разговаря с мен открито. Най-после ме смяташе за пораснал. Е, може би щеше да е по-добре, ако самият аз се смятах за такъв. Изправих гръб и се качих в стаята си.

Вложих повече старание в тоалета си, отколкото от много време. В същото време си помислих за Искрен, който бе побързал да се преоблече заради Кетрикен. Как бе могъл да е толкова сляп за нея? Ами аз за Моли? Още какво правеше тя заради нас? Отново се почувствах нещастен, по-остро от всякога. Довечера. Довечера, след като Умен свършеше с мен. Не можех да й позволя да продължава със саможертвите си. Засега не можех да направя нищо, освен да престана да мисля за това. Завързах косата си на воинска опашка, която вече смятах за напълно заслужена, и изпънах предницата на синия си елек. Беше ми малко тесен в раменете, но напоследък същото се отнасяше за всичките ми дрехи. После излязох от стаята.