Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

В коридора пред покоите на крал Умен срещнах Искрен — водеше Кетрикен под ръка. Никога не ги бях виждал така — принцът престолонаследник със своята съпруга. Искрен носеше дълъг официален тъмнозелен кафтан. По ръкавите и долния му ръб имаше везани ивици — стилизирани елени. На главата му блестеше сребърна корона със синия скъпоценен камък на принца престолонаследник. Отдавна не го бях виждал да си я слага. Кетрикен беше облечена в лилаво и бяло. Роклята й бе семпла, ръкавите й бяха къси и широки и от тях се подаваха по-тесни и по-дълги бели ръкави. Носеше накитите, които й беше подарил Искрен, и дългата й златиста коса бе фризирана и прихваната със сребърна мрежа, обсипана с аметисти. Заковах се на място. Лицата им бяха сериозни. Не можеха да отиват никъде другаде, освен при краля.

Поклоних се и предпазливо дадох на Искрен да разбере, че баща му ме е повикал.

— Не — отвърна той. — Аз те повиках да се явиш при крал Умен. Заедно с нас с Кетрикен. Искам да присъстваш на това.

Изпълни ме облекчение. Значи не се отнасяше за Мигновена.

— На какво да присъствам, милорд?

Той ме погледна така, сякаш съм се побъркал.

— Искам от краля разрешение да замина на поход. Да потърся Праотците и да доведа помощта, от която толкова отчаяно се нуждаем.

— О. — Чак сега забелязах мълчаливия паж, целият в черно, който носеше наръч свитъци и плочки. Лицето му бе бледо и сковано. Бях готов да се обзаложа, че никога не е правил нещо по-официално за Искрен от това да му лъска ботушите. Току-що измита и облечена в цветовете на Кетрикен, Розмари ми напомняше за хубаво изтъркана лилаво-бяла ряпа. Усмихнах се на пълничкото момиченце, но то ми отвърна със сериозен поглед.

Искрен почука на вратата.

— Един момент! — извика Уолас, открехна вратата, гневно надзърна навън, после видя, че бави престолонаследника, поколеба се за миг и широко отвори вратата.

— Милорд — с разтреперан глас каза той. — Не ви очаквах. Не знаех, че кралят ще…

— Не си ни необходим. Можеш да си вървиш. — Искрен обикновено не освобождаваше толкова студено дори паж.

— Но… кралят може да има нужда от мен… — Очите му диво заскачаха. Страхуваше се от нещо.

Искрен присви очи.

— Ако се наложи, ще се погрижа да те повикат. Всъщност можеш да почакаш. Пред вратата. Ако трябва, ще те повикам.

Уолас излезе в коридора. Влязохме в кралските покои и Искрен затвори вратата.

— Този човек не ми харесва — отбеляза той достатъчно високо, за да се чуе навън. — Прекалено е раболепен и мазен. Отвратително съчетание.

Краля го нямаше в дневната, но на прага на спалнята се появи шутът. Опули се, ухили се във внезапен пристъп на радост и ни се поклони до пода.

— Сир! Събудете се! Менестрелите дойдоха, както ви предупредих!

— Стига глупости, шуте — изсумтя Искрен, но не се ядоса — само отблъсна престорените опити на шута да целуне полите на кафтана му. Кетрикен вдигна ръка да скрие усмивката си и последва мъжа си. Шутът за малко да успее да ме препъне с ненадейно подложения си крак. Прескочих го, но влязох тромаво и едва не се блъснах в Кетрикен. Шутът се ухили, после заподскача към леглото на Умен, хвана ръката на стареца и нежно я потупа.

— Ваше величество? Ваше величество? Имате гости.

Умен се размърда и внезапно дълбоко си пое дъх.

— Какво става? Кой е тук? Искрен? Фиц! — Гласът му не бе силен и в него се долавяха сприхави нотки, но въпреки това беше по-добре, отколкото очаквах. Докато шутът отмяташе завесите на балдахина и повдигаше краля на възглавници, видях, че Умен изглежда по-стар от Сенч. Приликата им като че ли ставаше все по-силна. Кожата на лицето на Умен бе увиснала и разкриваше същия силует като на незаконородения му брат. Очите му бяха будни, но уморени. Изглеждаше по-добре от предния път. — Е, какво има? — попита той.

Искрен дълбоко и официално се поклони, Кетрикен направи реверанс. Аз направих каквото изискваше етикетът: приклекнах на едно коляно и останах в тази поза със сведена глава. Все пак крадешком вдигнах поглед.

— Кралю — започна престолонаследникът. — Татко. Дойдох да поискам вашето разрешение за едно начинание.

— Какво начинание? — сприхаво попита кралят.

Искрен срещна погледа на баща си.

— Искам да напусна Бъкип с избрана група мъже и да се опитам да мина по древния път на крал Мъдрост. Намерението ми е тази зима да замина за Дъждовните земи отвъд Планинското кралство, да открия Праотците и да ги помоля да изпълнят обещанието, което са дали на нашия предшественик.