Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Той се загледа в един свитък и след малко го остави в купчинката от дясната си страна.

— Разбира се, че ти казах. Въпрос в замяна на твоя: защо не знаеше за него?

Това ме отрезви.

— Признавам, че напоследък не се отбивам често в покоите му. Но…

— Моите думи нямаше да ти окажат същото въздействие като личното впечатление. Нито пък се замисляш какво щеше да е, ако не го посещавах всеки ден, за да изхвърлям нощни гърнета, да мета, да изтупвам, да изнасям съдове, да вчесвам косата и брадата му…

За пореден път нямаше какво да кажа. Седнах върху скрина.

— Това не е кралят, когото помня — казах откровено. Страх ме е като си помисля, че толкова бързо е потънал толкова надълбоко.

— Страх ли? Аз съм направо ужасен. Ти поне ще имаш друг крал, когато този си отиде. — Шутът сложи още един свитък върху купчината.

— Всички ще имаме — предпазливо отбелязах аз.

— Някои повече от другите — заяви той.

Неволно вдигнах ръка, за да забия още по-здраво иглата на ревера си. Днес една не я бях изгубил. Това ме накара да се замисля за всичко, което символизираше тя. Кралската закрила за един незаконороден внук, когото някой по-безмилостен владетел тихичко щеше да очисти. А когато самият владетел се нуждаеше от закрила? Какво символизираше сега за мен тази игла?

— Е, какво ще правим?

— Ние с теб ли? Нищо. Аз съм само шут, а ти си копеле.

Неохотно кимнах.

— Ще ми се Сенч да беше тук. Ще ми се да знаех кога ще се върне. — Погледнах шута и се зачудих какво знае.

— Сенч ли? Чух, че щял да се върне със слънцето. — Уклончив, както винаги. — Твърде късно за краля, предполагам — по-тихо прибави той.

— Значи сме безсилни, така ли?

— Ние с теб ли? Глупости. Просто сме прекалено силни, за да действаме тук, това е. В тези неща безсилните винаги са най-силни. Може би си прав — трябва да се посъветваме с тях. А сега… — Шутът се изправи и показно разклати всичките си стави, като че ли бе марионетка с оплетени конци. Всичките му камбанки зазвъняха. Не успях да се сдържа и се усмихнах.

— Моят крал навлиза в най-активния си период от деня. И аз ще съм там, за да направя малкото, което е по силите ми.

Той внимателно излезе от кръга на подредените свитъци и плочки и се прозя.

— Сбогом, Фиц.

— Сбогом.

Озадачен, шутът спря на вратата.

— Не възразяваш ли, че си тръгвам?

— Мисля, че първо възразих да останеш.

— Никога не си играй на думи с шута. Но нима си забравил? Предложих ти сделка. Тайна за тайна.

Не бях забравил. Ала вече не бях сигурен, че искам да науча.

— Откъде идва шутът и защо?

— Аха. — Той замълча, после сериозно попита: — Убеден ли си, че искаш да знаеш отговорите на тези въпроси?

— Откъде идва шутът и защо? — бавно повторих аз.

За миг той се вцепени. И тогава го видях. Видях го както никога от години, не като шут, словоохотлив, духовит и язвителен, а като дребен мършав човек, невъобразимо крехък, с бледа плът, тънки кости, дори косата му не изглеждаше толкова материална, колкото на другите смъртни. Шутовският му черно-бял костюм бе украсен със сребърни звънчета, смешният му миши скиптър беше единствената броня и меч, с които разполагаше в този двор на интриги и коварство. И със своето нещастие. С невидимия плащ на своето нещастие. Прииска ми се да не ми бе предлагал сделката и собственото ми любопитство да не е толкова непреодолимо.

Той въздъхна. Огледа се, после отиде до гоблена със срещата на крал Мъдрост с Праотеца. Вдигна очи към него и кисело се усмихна, открил нещо смешно там, където аз не виждах нищо. Зае поза на поет, който се кани да рецитира. После се отказа и отново ме погледна.

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш, Фицчо?

Повторих въпроса като на литургия.

— Откъде идва шутът и защо?

— Откъде? А, откъде? — За момент той допря нос до муцуната на Плъхчо и се замисли над отговора на собствения си въпрос. И най-после срещна очите ми. — Тръгни на юг, Фиц. Към земи извън всички карти, които е виждал Искрен. И извън картите, които се правят в тези страни. Върви на юг, след това на изток през море, чието име не ти е известно. Накрая ще стигнеш до дълъг полуостров и там ще откриеш селото, в което е роден шутът. Дори все още може да откриеш майка, която си спомня своето бяло като червейче бебе и как ме е гушкала и ми е пяла. — Той вдигна поглед към невярващото ми, унесено лице и кратко се засмя. — Не можеш дори да си го представиш, нали? Още повече ще те затрудня. Косата й беше дълга, тъмна и къдрава, очите й бяха зелени. Представи си! От такива богати багри се получава безцветността. Ами бащите на безцветното дете? Двама братовчеди, защото такъв е обичаят на онази страна. Единият широкоплещест, смугъл и весел, с червени устни и кафяви очи, земеделец, ухаещ на плодородна почва и чист въздух. Другият — слаб, със златист тен, поет и певец, синеок. О, и колко много ме обичаха и ми се радваха! И тримата, наред с цялото село. Много ме обичаха. — Шутът говореше все по-тихо, после замълча. Бях убеден, че чувам нещо, което не е казвал на никой друг. Спомних си как бях влязъл в стаята му и бях намерил изящната кукла в люлката. Обичана както някога самият шут. Зачаках.