Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

— Както заповядате, милорд. — Дълбоко се поклоних. Когато се изправих, внимателно забих иглата на ревера на елека си. Така че всички да ме видят. После се обърнах към Славен: — Моля да ме извините, милорд.

— Махай се оттук — изръмжа той.

Поклоних му се възможно най-небрежно, обърнах се и си тръгнах. Стражниците ме проследиха с погледи. И чак когато излязох, си спомних, че не съм повдигнал въпроса за сватбата си с Моли. Сега поне за известно време едва ли щях да имам такава възможност. Знаех, че следобед винаги ще заварвам при краля Славен, Уолас или някой техен шпионин. Нямах желание да говоря за това пред никой друг, освен пред своя крал.

„Фиц?“

„Искам да остана за малко сам, милорд. Ако не възразявате.“

Той изчезна от ума ми като спукан сапунен мехур. Бавно заслизах по стълбището.

С Нощни очи прекарахме ранния следобед в лов. Той мърмореше, твърдеше, че било смешно да се ловува по това време, че съм губел часовете призори във въргаляне с женската си. Отговорих му, че просто така трябва да бъде и че това ще продължи няколко дни, дори повече. Вълкът не остана доволен. Но това се отнасяше и за мен. Сериозно ме смущаваше фактът, че той е наясно как прекарвам часовете си, въпреки че не усещах съзнателно да съм във връзка с него. Дали Искрен го усещаше?

Той ми се присмя. „И без това понякога трудно ме чуваш. Трябва ли да викам, за да привлека вниманието и на двама ви?“

Ловът ни не се увенча с особен резултат. Два заека, и двата доста мършави. Обещах на другата сутрин да му донеса нещо от кухнята. Още по-малък успех постигнах с опита си да го убедя в определени моменти да ме оставя сам. Не можеше да проумее защо разграничавам съвкупяването от другите дейности на глутницата като ловуване или виене. Съвкупяването предполагало потомство в близко бъдеще, а потомството било грижа на глутницата. Думите не са в състояние да предадат трудностите на този спор. Разговаряхме с образи, със споделени мисли, а те не позволяват голяма дискретност. Неговата искреност ме ужаси. Нощни очи ме увери, че споделял насладата ми от моята женска и съвкупяването. Помолих го да престане. Смут. Накрая го оставих да яде зайците си. Той, изглежда, се ядоса, че не съм приел да си поделим месото. Единственото, което успях да изкопча от него, бе съгласие с нежеланието ми да зная, че споделя усещането ми за Моли. Това не ме задоволи много, но не успях да постигна повече. Мисълта, че искам от време на време да прекъсваме връзката си, му беше непонятна. Била абсурдна, заяви той. В глутницата не било така. Тръгнах си, като се чудех дали някога отново ще мога да остана съвсем сам.

Върнах се в замъка и тръгнах към стаята си. Дори само за миг исках да съм някъде, където да затворя вратата зад себе си и да зная, че до мен няма никой. Поне физически. Сякаш за да изострят копнежа ми за тишина, коридорите и стълбищата бяха пълни с бързащи хора. Слугите метяха старата слама и разстилаха нова, поставяха в свещниците нови свещи, закачаха навсякъде гирлянди от вечнозелени клонки. Зимното празненство. Тъкмо сега не бях в настроение за празнуване.

Накрая стигнах до стаята си, вмъкнах се вътре и бързо затворих вратата.

— Толкова скоро ли се връщаш? — Шутът вдигна поглед от плочите пред огнището, където бе приклекнал сред полукръг от свитъци. Като че ли ги разделяше на групи.

Стъписано го зяпнах. Изненадата ми прерасна в гняв.

— Защо не ми каза за състоянието на краля?