Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Обзе ме вледеняващо предчувствие. Каквото и още да имаше да ми каже, не исках да го чуя. Някъде много надалеч се надигна слаб вой. Вълк виеше посред бял ден. Побиха ме тръпки, всички косъмчета по тялото ми настръхнаха.

— Шегуваш се — нервно се засмях аз. — Не биваше да очаквам, че ще ми разкриеш истинска тайна.

— Ти. Или не ти. Ос, котва, възел на въже. Виждал съм края на света, Фиц. Виждал съм го изтъкан толкова ясно, колкото видях собственото си раждане. О, не през твоя живот, нито дори през моя. Но нима ще сме щастливи, ако кажем, че живеем в здрач, а не в истинска нощ? Ще се възрадваме ли, че ние само ще страдаме, докато твоите потомци ще са единствените, познали мъките на обречените? Нима ще допуснем това да стане причина за бездействието ни?

— Не искам да те слушам, шуте.

— Имаше възможност да ми откажеш. Но ти трижди го пожела и сега ще го изслушаш докрай. — Шутът вдигна скиптъра си, сякаш даваше заповед за атака, и заговори като пред общия съвет на Шестте херцогства. — Падането на Шестте херцогства беше камъчето, което предизвика свличането на скалите. Бездушните плъзнаха като кърваво петно по най-хубавата риза на света. Мракът поглъща всичко и никога не се насища, дорде не започне да се храни със себе си. И само защото родът на Пророците се провали. Това е изтъканото бъдеще. Но почакайте! Пророк? — Той вирна брадичка и се втренчи в мен като врана. — Защо те наричат тъй, Фиц? Какво са предрекли дедите ти, че да си спечелят такова име? Да ти кажа ли как се е случило? Самото име на рода ти е бъдещето, пресягащо се назад във времето към теб и назоваващо те с името, което някой ден родът ти ще заслужи. Пророците. Това беше истината, която взех присърце. Че бъдещето се е пресегнало назад към теб, към твоя род, там, където родът ви се пресича с моя живот, и ви е нарекло така. Дойдох тук и какво открих? Един Пророк без име. Неназован в никоя история, минала или бъдеща. Но аз те видях да си избираш име, Фицрицарин Пророк. И ще се погрижа да го заслужиш. — Шутът се приближи до мен и ме хвана за раменете. — Ние сме тук, Фиц, двамата с теб, за да променим бъдещето на света. Да протегнем ръце и да задържим на място камъчето, което може да предизвика свличането на всички скали.

— Не. — Изпълваше ме ужасен студ. Разтреперих се. Зъбите ми затракаха и пред очите ми притъмня. Пристъп. Получавах нов пристъп. Тук, пред шута. — Върви си! — неспособен да понеса тази мисъл, извиках аз. — Махай се. Веднага! Бързо. Бързо!

Никога не бях виждал шута по-удивен. Той зяпна с отворена уста и видях ситните му бели зъби и бледия му език. Продължи да стиска раменете ми още няколко секунди, после ме пусна. Не се замислих какви чувства изпитва от внезапното ми избухване. Рязко отворих вратата, посочих навън и той си отиде. Затворих я зад гърба му, заключих и се строполих на леглото. Обливаха ме вълни на пълен мрак. Лежах по очи на завивките.

— Моли! — извиках аз. — Моли, спаси ме! — Ала знаех, че не може да ме чуе, и потънах сам в своята тъмнина.

Светлината от стотици свещи, гирляндите от вечнозелени клонки и чимшир, голите черни зимни клони, целите обкичени с лъскави бонбони за радост на окото и езика. Тропотът на дървените мечове на марионетките и възторжените възклицания на децата, когато главата на Шарения принц изхвърча над тълпата. Широко отворената в неприлична песен уста на Меден и танцуващите му по струните на арфата пръсти. Студеното течение, когато огромните врати рязко се отвориха и в Голямата зала нахлу нова група веселбари. Постепенно осъзнах, че това не е сън, че това е Зимното празненство и аз обикалям сред навалицата, любезно се усмихвам на всички и не виждам никого. Бавно премигнах. Не можех да правя нищо бързо. Бях увит в мека вълна, носех се по вълните като призрачен кораб в безветрен ден. Изпълваше ме приятна сънливост. Някой ме докосна по ръката. Обърнах се. Бърич се мръщеше и ме питаше нещо.

— Всичко е наред — спокойно му казах аз. — Не се безпокой, всичко е наред. — И продължих сред тълпата.

Крал Умен седеше на трона си, но вече знаех, че е направен от хартия. Шутът седеше на стъпалото в краката му и стискаше мишия си скиптър така, както бебетата стискат дрънкалките си. Езикът му беше меч и когато кралските врагове се приближаваха до трона, той ги убиваше, насичаше ги на парчета и ги отблъскваше от хартиения човек на престола.

На други подиуми бяха Искрен и Кетрикен, красиви като куклата на шута, и двамата. Вгледах се и видях, че са направени от желания, като съдове, направени от празнота. Славен отиде да поговори с тях и той бе голяма черна птица, не врана, не, нито толкова весел като врана, нито гарван, липсваше му бодрата интелигентност на гарвана, не, нещастен лешояд, все кръжащ наоколо и мечтаещ за тях като за мърша. И вонеше на мърша. Запуших устата и носа си с ръка и се отдалечих.