Робин Хобб - Придворният убиец - трилогия

Седнах пред едно огнище до кикотещо се момиче, щастливо в сините си фусти. То цвъртеше като катерица и аз му се усмихнах. Момичето се облегна на мен и запя веселата песничка за трите млекарки. Около огнището седяха и стояха други, които се присъединиха към песента. Накрая всички избухнахме в смях, но не бях сигурен защо. И дланта й беше топла и съвсем небрежно отпусната на бедрото ми.

„Побърка ли се, братко? Да не си ял рибешки кости или гориш в треска?“

— А?

„Умът ти е замъглен. Мислите ти са безкръвни и болни. Движиш се като жертва.“

— Добре съм.

— Наистина ли? Тогава и аз съм добре. — Тя ми се усмихна. Пълничко личице, тъмни очи, къдрава коса, подаваща се изпод бонето й. Искрен щеше да я хареса. Тя дружелюбно ме потупа по крака. Малко по-високо от предишния път.

— Фицрицарин!

Бавно вдигнах поглед. До мен стоеше лейди Търпение, придружена от Лейси. Усмихнах се. Тя ужасно рядко напускаше стаите си, за да общува с хората. Особено през зимата. Зимата бе тежко време за нея.

— Много ще се радвам, когато се върне лятото, за да можем заедно да се разхождаме в градината — казах й аз.

Известно време тя мълчаливо ме гледаше.

— Имам нужда от помощ, за да пренеса нещо тежко в стаята си.

— Разбира се. — Предпазливо се изправих. — Трябва да вървя — казах на слугинчето. — Майка ми има нужда от мен. Песента ти ми хареса.

— Довиждане, милорд! — изчурулика тя и Лейси гневно я измери с поглед. Бузите на Търпение бяха много румени. Последвах я през навалицата. Стигнахме до стълбището.

— Не си спомням как да го направя — казах й аз. — И къде е тежкото нещо, което искаш да занеса в стаята ти?

— Това беше повод да те отведа преди съвсем да се опозориш! — изсъска тя. — Какво ти става? Как може да се държиш толкова отвратително? Да не си пиян?

Замислих се.

— Нощни очи казва, че съм се отровил с рибешки кости. Но се чувствам добре.

Лейси и Търпение ме погледнаха. После ме хванаха за ръцете и ме поведоха нагоре. Търпение направи чай. Поговорих с Лейси. Казах й, че страшно обичам Моли и ще се оженя за нея веднага щом ми позволи крал Умен. Тя ме потупа по ръката, докосна челото ми и попита какво и къде съм ял днес. Не си спомнях. Търпение ми даде чай. Малко след това повърнах. Лейси ми донесе студена вода. Търпение ми даде още чай. Пак повърнах. Казах, че не искам повече чай. Търпение и Лейси възразиха. Лейси рече, че съм щял да се оправя, след като се наспя, и ме заведе обратно в стаята ми.

Събудих се, без да имам ясна представа кое е било сън и кое — действителност. Спомнях си събитията от вечерта по същия начин, по който и неща, случили се преди години. Всичко това се усложняваше от отвореното стълбище с мамещата си жълта светлина и носещото се от него течение, което охлаждаше стаята ми. Изпълзях от леглото, олюлях се за миг, обзет от внезапен шемет, и бавно се заизкачвах нагоре, като с една ръка постоянно се опирах на студената каменна стена, за да се уверя, че не сънувам. По средата на стълбището Сенч слезе да ме посрещне.

— Хвани се за ръката ми.

Подчиних се.

Той ме прегърна през кръста и продължихме нагоре.

— Липсваше ми — казах му аз. Поех си дъх и прибавих: — Крал Умен е в опасност.

— Зная. Крал Умен винаги е в опасност.

Стигнахме в стаята му. В огнището бумтеше огън, до него имаше поднос с храна. Сенч ме поведе натам.

— Струва ми се, че съм отровен. — Изведнъж ме побиха тръпки. Когато пристъпът премина, се почувствах по-бодър. — Като че ли се събуждам постепенно. Все ми се струва, че съм буден, после внезапно всичко става по-ясно.

Сенч кимна и каза навъсено:

— Сигурно е от пепелта на димчето. Много безразсъдно разтреби стаята на крал Умен. Често изгорените останки от билките усилват силата им. Ръцете ти целите бяха в пепел, после седна да ядеш сладки. Нищо не можех да направя. Реших, че ще се разминеш с един сън. Как така ти хрумна да слезеш долу?

— Не зная. — После попитах свадливо: — Защо винаги знаеш толкова много?

— Имам си начини да откривам разни неща. — Той се ухили. — Какво си спомняш от Зимното празненство?

Потръпнах.

— Достатъчно, за да зная, че утре ще е тежък ден. — Слугинчето изневиделица изскочи в паметта ми. Облегнато на рамото ми, с ръка на бедрото ми. Моли. Тази нощ трябваше да ида при Моли и някак си да й обясня всичко. Ако дойдеше в стаята ми и не бях там, за да отговоря на почукването й… понечих да се изправя, но отново ме побиха тръпки. Чувствах се така, като че ли ми отлепваха кожата.